Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

В другия край на стаята Блуг лежеше в хамака си, провесил огромните си крака от двете му страни дори да бе разтревожено от цялата бъркотия, мързеливото чудовище с нищо не го показваше.

Ле’лоринел се насочи право към него.

— Той ще те намери — предупреди елфът. — Предсказано бе, че Мрачният ще дойде за чука.

— Мрачният? — повтори людоедът — Никакъв Мрачен. Полярен червей.

— Може би — Ле’лоринел сви рамене, без да се опитва да скрие недоверието си.

— Мрачен елф? — попита Блуг с внезапно поразклатена самоувереност.

— Той ще те открие.

— Блуг смаже го! — изрева звярът и се надигна или поне опита да се надигне, при което замалко не се изтърси на земята — Няма вземе новия чук на Блуг! Блуг смаже!

— Смаже кой? — обади се Чогуруга от другия край на стаята и се смръщи, виждайки елфа толкова близо до Блуг.

— Няма да е лесно, могъщи ми Блуг — обясни Ле’лоринел, без да обръща никакво внимание на отвратителната човекоядка. — Ела, приятелю. Ще ти покажа как най-лесно да се справиш с мрачния елф.

Блуг премести поглед от Ле’лоринел към начумерената си жена, после обратно към деликатния Ле’лоринел. С изражение, което красноречиво говореше, че иска колкото да научи повече за мрачния елф, толкова и да разгневи Чогуруга, Блуг се изправи на крака и вдигна Щитозъб. Толкова огромен бе звярът, че преметнато през масивното му рамо, дори това могъщо оръжие приличаше на обикновен ковашки чук.

С един последен поглед към Чогуруга, за да се увери, че избухливата людоедка не се кани да се нахвърли отгоре им, Ле’лоринел поведе Блуг по коридора, отвеждащ до стаята на Белани.

— Какво прави той тук? — попита магьосницата, когато елфът почука на вратата й. — Шийла няма да одобри.

— Какво успя да научиш?

По лицето на Белани пробяга сянка.

— Не е обикновен полярен червей — потвърди тя. — Видях едно джудже и един огромен мъж да се приближават тичешком.

— Бруенор Бойния чук и Уолфгар, предполагам Ами Мрачният?

Белани сви рамене и поклати глава.

— Ако останалите са тук, значи и той не е далеч — настоя Ле’лоринел. — Битката в северната част на клисурата навярно е била за отвличане на вниманието! Потърси по-наблизо.

Белани се смръщи, ала Ле’лоринел нямаше намерение да отстъпва.

— Нищо чудно Дризт До’Урден вече да е проникнал в могилата — добави елфът.

Това начаса изтри гнева от лицето на магьосницата и тя побърза да се върне в стаята си, затваряйки вратата след себе си. Миг по-късно Ле’лоринел я чу да подхваща заклинание и се усмихна, когато вида как вратата й сякаш се издува, за да може да побере междупространствения портал.

Мъчейки се да не избухне в смях, напрегнат както никога преди, Ле’лоринел даде знак на Блуг да го последва и се запъти към друга стая.

Риджис долепи пълничкото си лице до каменната стена, без да смее да си поеме дъх. Съвсем ясно чу тропота на поредните две чудовища покрай позицията, която двамата с Дризт бяха заели, придружен този път от сърдит човешки глас.

Единствената му утеха бе, че Дризт е зад него… поне докато не се обърна и не видя, че елфът е изчезнал.

В гърдите на полуръста се надигна паника. Ругатните на тримата неприятели се чуваха все по-близо й по-близо.

— Прекалено е студено, за да гоним оня, дето духа! — изръмжа човекът.

— Голям червей — отвърна един от людоедите.

— И според теб това е достатъчна причина? — насмешливо рече човекът. — Оставим ли гнусната твар на мира, рано или късно все ще се пръждоса.

— Голям червей убил Бонко! — възмути се другото чудовище.

Човекът понечи да каже нещо — навярно, че един мъртъв людоед не е кой знае каква загуба, ала очевидно поразмисли и само изруга под носа си.

Тримата минаха толкова близо до Риджис, че ако бяха направили само крачка-две встрани, щяха да се блъснат в него.

Полуръстът си пое дъх едва когато гласовете им се изгубиха в далечината, но дори тогава остана в дебелите сенки, плътно притиснат до стената.

— Риджис — долетя шепот отнякъде и когато вдигна глава, той видя Дризт върху една скална площадка над него.

Събирайки цялата си смелост, полуръстът се покатери по стената с помощта на Дризт и двамата тръгнаха по тясната издатина, докато не стигнаха до ъгъла на просторната пещера.

Използвайки прикритието на каменната стена, Дризт надникна от другата страна и продължи напред, дръпвайки Риджис след себе си.

Не след дълго пещерата се стесни и се превъртя в коридор, който се разклоняваше на няколко места въздухът беше задимен, тъй като на равни интервали по стените бяха окачени запалени факли, чиито пламъци осветяваха цялото място и го изпълваха в причудливи, издължени сенки.

— Насам — рече Риджис и свърна в един страничен тунел, който отиваше наляво.

Опитваше се да си спомни всичко, което Робилард му бе казал за могилата, тъй като магьосника не само бе огледал най-подробно наоколо, но дори бе успял да проникне нагоре в скалния комплекс. Пътят им ту се изкачваше ту отново се спускаше, но като цяло двамата се движеха надолу. Прекосиха помещения без факли, в които цареше мрак, както е такива, в които дебели сталагмити най-неочаквано се изпречваха пред тях, а над главите им заплашително висяха сталактити. На много места имате различни по големина и форма издатини, или пък скални образувания, които времето бе изгладило така, че сякаш се стичаха по стените. От всеки възможен ъгъл тръгваха нови и нови коридори.

Внезапно Риджис долови гърлени гласове нейде пред тях и веднага забави крачка. Обърна се към Дризт с разтревожено изражение и настойчиво посочи напред, където тунелът завиваше наляво, а после отново поемаше надясно и нагоре.

Дризт го разбра и като му даде знак да чака, потъна в сенките пред тях, толкова леко, безшумно и бързо, че Риджис запремигва, чудейки се дали приятелят му не се бе изпарил във въздуха. Няколко секунди по-късно, щом се съвзе от изненадата си, той изведнъж осъзна, че е останал сам и побърза да потъне в близките сенки.

Дризт не се бави дълго, за огромно облекчение на полуръста, и с доволна усмивка му съобщи, че е открил онова, което търсят. След това го поведе зад поредния завой, нагоре по един полегат склон и стъпала, които тръгваха от върха му, издялани донякъде от времето и водата, донякъде с външна намеса. Най-сетне двамата се озоваха в просторна зала, която се разширяваше значително в лявата си част.

Гласовете, които Риджис беше чул по-рано, идваха от много по-близо — нейде пред тях, зад следващия завой на пътеката. Дризт отскочи наляво, дръпвайки полуръста след себе си.

— Много от камъните се държат едва-едва — тихо предупреди елфът. — Бъди предпазлив!

Крайно внимателно, двамата тръгнаха напред, придържайки се плътно до стената, докато не достигнаха място, където нямаше скални отломки. Дризт се наведе и бръкна в една неголяма ниша.