Неизв. - Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце

Но самият човек не беше - болката го изпиваше. Тя извика нови образи, като спря вниманието си на обстановката в някаква кръчма. Просителят не бе там, макар че неговият мъртъв любим и останалите другари да бяха. Смееха се и пееха жизнерадостна песен. Това криеше опасност, осъзна тя начаса. Просителят бе пострадал при нападение, а неговият другар бе убит. Не знаеше дали останалите от компанията не са също посечени. Ако бе така, то опитът да го върне към живот само щеше да засили неговия стремеж към смъртта.

Нямаше избор, освен да опита.

- Май ти се иска да се провали, а, Йехами?

- Разбира се, че не. Просто Съветът трябва да се убеди в нейната годност.

- Съветът би следвало да знае, че най-важното нещо при едно лечение е…

- Какъв е този шум?

- Не съм сигурен. Дойде откъм нишите за събиране на дан. Даю? Всичко наред ли е, момче?

22

Всяко отвличане на вниманието при наркомансия можеше да бъде опасно и дори смъртоносно. Ханани се съсредоточи върху текущата си задача и прекрои кръчмарската сцена около своя войник. Другарите му прекъснаха песента и се обърнаха към него. Започнаха да го поздравяват, да разказват спомени и да разливат чаши. Бирата заблестя с топли червеникави багри в светлината на съня. Застанала отзад, Ханани тихомълком накара образа на брадатия да избледнее.

- Я погледни насам - обърна се тя към просителя. - Другарите ти чакат. Няма ли да се присъединиш към тях?

Мъжът простена, изправи се в своето гнездо и тръгна към приятелите си. Силен вятър изви над сънната сцена, издуха и града, и сенките. Ханани напрегна воля в съзвучие с тази на войника и градината изчезна, а мракът и бе начаса заместен от ярките фенери и стените на кръчмата. Гнездото обаче се позабави, защото мъжът бе здраво вързан към своята болка. Тогава Ханани се зае с него - докосна края му и то започна да се смалява, превърна се бързо в черно топче за игра, достатъчно малко, за да се събере в шепата на войника. Той отправи към Ханани пълен с печал поглед и притисна топчето към гърдите си, но не възрази, когато тя прекъсна червото - последната връзка между него и топчето. Притисна увисналия свободен край към корема му и той изчезна, както бе изчезнала самата рана. Най-накрая призова облекло, което за момент остана мъгляво, преди да се оформи в ахатовосивата огърлица и препаската на гуджаарейската градска стража.

Войникът кимна отривисто, а после се присъедини към своите другари. Те го наобиколиха и запрегръщаха, а мъжът най-неочаквано се разрида. Но вече бе вън от опасност - и това бе нейно дело, тя го бе направила отново едно цяло, и телом, и духом. „Вече съм Лечител!“

Но не, засега това бе само предположение. Дали бе преминала успешно изпитанието за пълноправно присъединяване към Пътя на Лечителите, или не, бе въпрос, който щяха да решават нейните Спътници. А Съветът щеше да утвърди тяхното

23

решение. Нямаше значение колко добре се бе представила. А да дава воля на чувствата си, докато все още е в света на сънищата, си бе връх на глупостта - нямаше да съсипе бъдещето си с една детинска грешка. Ханани подреди мислите си с дълбока въздишка, напусна съня на войника и тръгна по тъничката червена нишка, която щеше да върне собствената и душа в нейното обиталище от плът…

… Но нещо я накара да застане нащрек.

Тя спря намръщена. Сънният свят на Ина-Карек се простря зад нея, доколкото тези неща поначало се подчиняваха на каквито и да е ориентири. Хона-Карек, будният свят, бе отпред. Отвори очите на сънното си Аз, за да се види в покрита от сиви сенки версия на будния свят, където напрежението и оживеното движение, изпълвали допреди малко Залата на Благослова, бяха внезапно замрели. Тя стоеше върху пиедестала в нозете на огромната статуя от лунен камък, изобразяваща Хананджа, но нейният просител бе изчезнал. Мни-ини и Учител Йехами, които наблюдаваха изпитанието, също ги нямаше. Залата бе смълчана и празна, с изключение на нея.

Селенията между будността и съня. Ханани се навъси отново. Нямаше намерение да се спира на това място. Съсредоточи се, потърси умблике на своята душа, за да завърши пътя към събуждането и… спря, дочула нещо. Ето там. Близо до нишите за събиране на дан, където Чирак-Лечители и послушници извличаха сънищата от съзнанието на заспалите вярващи. Муден, дълбок звук, какъвто не бе чувала никога през живота си. Стържене на камък?

Или дишане на огромно тежко животно.

- Ханани.

Нищо в междинния свят между будността и съня не беше истинско. Пространството помежду им бе празнота, в която душата можеше да се носи без възможност да се улови за нещо - нямаше въображение, нямаше осезание, нямаше понятия. Много подходящо място да се побърка човек. Въоръжена с името на своята душа и с опита си, Ханани бе в относителна

24

безопасност, тъй като много отдавна се бе научила да създава около себе си защита - сенчестата Зала в дадения случай, попадне ли на това място. И все пак, стремеше се да го избягва, стига да бе възможно, защото единствено Бирниците можеха да го посещават свободно. Бе доста обезпокоително - най-меко казано - да се появи тук съвсем неволно.

Присвила очи към нишите, тя се запита дали не бе пропуснала нещо при лечението на войника, или пък не бе направила погрешна стъпка при напускането на Ина-Карек? Тук ставаше дума за човешки живот - длъжна бе да си отваря очите на четири.

- Ханани. Лечението е завършено. Ела насам.

Нещо наруши покоя край отвора на една от нишите. То се подаде оттам, но една обкичена с цветя колона не позволяваше да се види ясно. Тя долови силна воля и власт, бавно струпване на злоба, което отначало я разтревожи, а после силно уплаши…

- Ханани.

Сенчестата Зала потрепери и веднага след това просветна, изпълни се с народ, с глъч и човешка реч. Ханани затаи дъх и примигна, когато душата и се върна обратно в телесната си обвивка. Будният свят. Наставникът и стоеше до нея с разтревожено изражение.

- Мни-ини-братко. Имаше нещо… - Тя поклати глава объркана. - Не бях свършила.

- Свърши достатъчно, чирако - обади се студен глас. Йе-хами, масивен, плешивеещ Учител в началото на старческата си възраст, стоеше изправен с кръвнишки поглед край мястото на лечението. Пред нея, проснат върху една от лечителските дървени кушетки, лежеше, потънал в дълбок сън на току-що излекуван, войникът на Ханани. Тя отмести с автоматично движение превръзката му, за да види корема. Плътта бе цяла и без белег, макар все още в кръв и съсиреци отпреди лечението.

- Просителят ми е добре - каза Ханани, отправила объркан поглед към Йехами.

- Не става дума за него, Ханани. - Мни-ини приклекна край кушетката и допря два пръста до клепачите на войника, за

25

да провери работата на чирака. Притвори очи и те запърхаха често-често под клепачите му. Сетне Лечителят въздъхна и се върна. - Добра работа наистина. Ще пратя някого да доведе близки от неговата каста да го приберат у дома.