Неизв. - Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце

Ванахомен премести празната паница встрани, кимна по навик за благодарност към роба, а след това стана и хвана рамото на стареца.

- Обещал съм да те направя крал сред кралете, Унте. Не си ли струва да ме търпиш заради това?

Но Унте поклати глава и каза:

- За да успееш, трябва да останеш жив, Вана. Не заспивай дълбоко тази нощ.

Отпратен по този начин, Ванахомен се изправи и си тръгна. Докато прекосяваше лагера, отново устреми поглед напред,

34

този път по-скоро от предпазливост, отколкото от гняв. Повечето участници в набега бяха негови поддръжници и не жалеха особено за убития Вуджег. Но пък щяха да искат да говорят с него - да узнаят плановете му или го поздравят за решителността, да му засвидетелстват вярност. Един-двама несъмнено щяха да му предложат гостоприемното си огнище за през нощта, макар той по принцип да отклоняваше подобни покани, за да не го обвинят, че има любимци. В момента не жадуваше нищо друго, освен собственото си ложе и покоя на сънищата, но преди това трябваше да се погрижи за камилата - никой достоен банбарец не би легнал, без да е сторил това. И понеже не принадлежеше към племето, спазването на правилата бе още по-важно.

Когато стигна мястото под платото обаче, завари Лае-ка вече разседлана, а кремавата и козина - грижливо разресана до чисто. Дъвчеше кротко някакъв шубрак и пръхна приветствено към него, като дрънна гердана от амулети, който и бе нанизал самият той. Чул този шум, Езак надникна иззад задницата и и му се усмихна.

- Знаеше, че ще се върнеш. Откак те няма, тази приятелка не престана да бие с копито и да пръхти. Много е нетърпелива.

Ванахомен се засмя и отиде да почеше коравото чело на камилата. Тя приближи още повече глава към ръката му - искаше още.

- Не е ли като жена? - промълви стопанинът и, като продължи да я чеше.

- Така си е! Е… - Езак се огледа за евентуални слушатели. - Сърдит ли е старецът?

- Не. Всичко му е ясно.

Езак въздъхна с облекчение - диханието му надигна за миг булото пред устата му. - Очаквах това, ама все пак…

- Каза ми да бъда нащрек. Сякаш имам нужда от предупреждение. - Докато Ванахомен чешеше ушите на Лае-ка, погледна назад към лагера. Повечето групички се бяха разпилели, сякаш смъртта на Вуджег и одобрението на Унте бяха сложили край на всички спорове. Едничката останала компания - тази

35

на убития Вуджег - шушукаше около своя лагерен огън. Ванахомен не се притесни особено от това, защото Вуджег бе най-умният и смелият измежду тях - без него другите не представляваха сериозна заплаха. Но все пак щеше да послуша Унте и да внимава.

- Хайде, лакомнице такава, разкарай се вече. - Той плесна Лае-ка по плешката и животното му хвърли последен жален поглед, преди да се упъти неохотно към останалите коне и камили. - Почини си добре, Езак.

- Покой, Вана.

Вана застина, а сетне се обърна назад, изненадан от това познато, но чисто гуджаарейско пожелание при временна раздяла. Забелязал погледа му, Езак сви рамене.

- Ние, банбарци, винаги се възползваме от всяко полезно нещо, което ни попадне. И теб прибрахме навремето, не е ли така?

След тези думи Езак започна да наглася дисагите под скалата, учтиво пренебрегнал Вана, който измърмори на гуджаарейски „благодаря“. Прекалено деликатен момент според представите на банбарци - нещо, което Ванахомен в никакъв случай не би си позволил с другиго, ако не искаше да го помислят за мекушав като повечето обитатели на града. Само че Езак още преди години се бе научил да търпи особеното поведение на своя командир, за което той му бе благодарен. Сега се отдалечи с бързи крачки, преди поривът към сантименталност да се засили.

Мястото за нощувка бе приготвено, огънят пращеше весело, а сламеникът бе разстлан от собствения му слуга. Тук липсваше кръгова преграда - добрият военен предводител не се дели от хората си. Когато влезе в осветеното от огъня пространство, Ванахомен седна, след това полегна на една страна и се обърна към роба с кимване:

- Утре се прибираме.

Карис - едно време генерал от армията на Гуджааре, макар това да бе отдавна минало - отвърна на кимването от мястото, където лежеше върху собствения си сламеник.

36

- Добре се справи. - Говореше на гуджаарейски, отчасти защото хактийският му бе слаб, и отчасти от съображения за сигурност. Само Унте и Езак поназнайваха техния език -първият доста прилично, а вторият не дотам.

Бузите на Ванахомен пламнаха от похвалата.

- Татко ме е учил да смазвам без бавене всяко неподчинение.

- Ако това ще те утеши донякъде, раненият гуджаареец вероятно ще оживее. Другарите му сигурно са го занесли веднага в Хетава - и раната е можела да бъде излекувана.

Ванахомен кимна замислено, вперил поглед в огъня.

- Бях забравил всичко това. Излекувана. Удивително, нали? Как съм могъл да забравя такова нещо? - Замълча, а в спомените му блеснаха златни като залез крепостните стени на столицата. За един момент почти долови донесено от вятъра ухание на лунно цвете, а после споменът отлетя. Съжали за него - напоследък всичките му спомени бяха такива… бледи и мимолетни. - Никой истински гуджаареец не би забравил, нали, Карис?

Бившият генерал отвърна тихо:

- Много време ни е нямало, Принце, но винаги ще си останем гуджаарейци.

Да. И Гуджааре отново щеше да стане негова. Ванахомен си повтори тази мисъл веднъж наум и още три пъти шепнешком - четири пъти правеха молитва. Неговата молитва за милостта на Хананджа.

- Срещата с шуна - попита той - уредена ли е?

Карис кимна утвърдително.

- След три денонощия по залез. В съобщението писах, че ще отида аз. - Погледна с безпокойство Ванахомен.

- Лично трябва да го видя, Карис. Шуна може и да са верни най-първо на Гуджааре, но все още са твърде тясно обвързани с кисуатските си корени, за да съм спокоен. Трябва да съм сигурен, че можем да се доверим на този техен представител. -Ванахомен бръкна под тюрбана, за да разтрие схванатия врат.

37

Спомни си с нежен копнеж уханните бани на своята страна. - Ще внимавам много, нямай грижа.

- А другото ми предложение?

Ванахомен се намръщи.

- В никакъв случай.

- В Гуджааре Хетава не е по-малка сила от аристокрацията, Принце. Даже е по-голяма.

- Най-много да ги потърся за някоя рана - повече не.

Карис въздъхна.

- Покой тогава, Принце. - Той се обърна, за да легне на една страна.

- Покой, приятелю. - Ванахомен посегна да си събуе ботушите, а после се излегна по гръб и закрепи внимателно булото си. Загледа танца на сенките по ръба на платото отгоре и затвори очи…

… и ги отвори под едно кипнало и разбунено небе.

На мястото, където допреди миг се намираше пазещата ги скална издатина, на мястото на Сънната Луна и милионите по-малки слънца, които трябваше да изпълват небосвода, вряха и кипяха черни облаци. Мълнията, която проблесна мижаво сред тях, имаше болнав вид - по-скоро тъничка вена в жива плът, отколкото необуздан изблик на огън и светлина. Никога не бе виждал подобно небе, дори и през най-тежкия дъждовен сезон.