Неизв. - Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце

Седна. Светът бе посивял и чужд под това небе - лишен от цвят, с толкова плътни сенки, че нищо не се виждаше в тях. Горната роба на Ванахомен се свлече и той откри, че от банбарските му дрехи няма и помен. Облечен бе в ушита от най-фин лен препаска и жилетка от пера, а на шията си имаше огърлица от лапис. Достойно за един принц одеяние.

- Както и трябва да бъде - прошепна бащиният глас.

Ванахомен се извърна. Банбарският лагер бе изчезнал, Ка-

рис бе изчезнал. Сламеникът му и лагерният огън се намираха върху нечистите павета на някаква улица в Гуджааре, сред високи стени и черни сенки. В дъното на уличката, в най-плътната сянка, се размърда фигура, едновременно позната и ужасна.

38

Главата и висеше на една страна; той зърна и блясъка на зъби. И все пак…

- Ванахомен - прошепна призракът.

Той се изправи на крака, обладан от решителността на съня.

- Татко.

- Сине мой, наследнико мой. - Гласът бе тих и безплътен, но Ванахомен би познал неговия тембър навсякъде и по всяко време. Прехапа устни и пристъпи напред, за да скъси разстоянието. А знаеше - независимо от десетилетното отсъствие от Гуджааре - че това е глупаво. Селенията на сънищата са необозримо огромни - еони ще им трябват на душите, за да ги заселят. Повечето образи в съня са просто отражения на мисли и страхове на самия сънуващ.

Но…

- Моя възродена душа. - Сянката на неговия баща разтърси глава. Мръсни, чорлави плитки са размятаха на всички страни. - Къде е Ореола, Ванахомен? Къде е твоето кралство?

- В ръцете на врага, татко. - Чу как омразата в собствения му глас отскача от стените на уличката. - Всичко ми взеха.

- Не всичко. Не и надеждата. Не и Нейната милост.

Ванахомен поклати глава и се усмихна безрадостно.

- Че Тя знае ли въобще за мене, татко? Не съм давал приношения и не съм получавал благословия от много години.

- Благословията ще дойде. - Нещо в този глас, едновременно лукаво и самодоволно, направи обещанието да прозвучи като предупреждение. Фигурата вдигна към небето крив и треперлив пръст. - Те са вече тук, не виждаш ли? Така могъщи благословии. Ще разтресат цяла Гуджааре, и будните, и спящите. Ще издавят слабите в техните собствени мрачни сънища. Нейното страдание не знае граници.

Ванахомен вдигна поглед към бушуващото небе и потръпна, макар да нямаше вятър.

- Богинята ли имаш предвид? Не те разбирам, татко…

- Не ме ли разбираш? - Фигурата наведе ръка и я насочи към Ванахомен, при което сенките се раздвижиха - пристъпи

39

достатъчно близо, та огънят най-накрая да я освети. Повдигна му се от вида на пурпурно-черните язви, нашарили някога свет-лозлатистата като пустинен пясък кожа. Тлен на смъртта? Не. Тези язви навяваха по-скоро мисълта за някакво заболяване.

Нещото, било някога негов баща, избухна в нисък задавен смях. Ванахомен погледна надолу, където сочеше онзи изкривен пръст, и ахна, когато видя собственото си тяло нацъфтяло със същите язви. Погнусен, той размаха ръце, за да ги избърше от себе си. Само че кожата си бе цяла. Болестта бе под нея. Вътре в него.

- Побързай - прошепна баща му. - Сам виждаш, че вече е започнало.

Ванахомен отвори отново очи. Скалният заслон и банбарците си бяха по местата. Сънят отшумя.

Не. За разлика от повечето си сънародници, Ванахомен никога не бе обучаван в сънуване - баща му не бе разрешил. Обаче някои неща май бяха вродени - със или без обучение. Дотолкова можеше да усети и сам - че някои сънища са повече от сънища.

Затвори очи, но тази нощ не можа да заспи отново.

40

3

GGD

Изпитанието на девойката

Тианет, дъщеря на Инсурет, девица от кастата шуна, бе истинска легенда в Гуджааре. Поети и певци създаваха химни в нейна прослава, скулптури и художници използваха образа и за най-съвършените си творения. Който бе разговарял с нея, знаеше, че умът и грацията и съответстват на нейната физическа красота, а и никой не би могъл да оспори факта, че домакинството тръгна по вода, откакто нейната майка и повери част от управлението. С нейно участие семейните инвестиции биваха винаги добре пресметнати и доходни. Някои - главно поразени от любов глупаци, но не само те - разправяха шепнешком, че божествените предци на шуна са се преродили в съвършенството и.

Случи се така, че в началото на третата жътва през десетата година от кисуатската окупация слух с колосално значение плъзна из средите на висшите касти - че господарката Ти-анет най-накрая си търси съпруг. Никой не бе очаквал подобна издръжливост от нейна страна - макар момичетата от шуна да се омъжваха само в единични случаи съвсем рано като простолюдието, все пак минаха четири наводнения, откакто навърши шестнайсет и стана пълнолетна. Предвид природните и даде-

41

ности и бъдещото и богатство - шуна също като кисуатците наследяваха по майчина линия, на практика бе гарантирано, че още на следващото обществено събитие ще се стекат всички заслужаващи внимание женихи от двете земи. В такова се превърна погребението на господаря Канвер, братовчед на нейния баща.

По традиция погребалният обред се извърши в дома на най-близкия жив роднина, за да прерасне в празненство, продължило от изгрева на Луната до залеза и. В грубо противоречие с обичая обаче, не майката домакинства на приема, а самата Тианет - прекалено тежка отговорност за млада девица, а също и ужасен скандал. Шуна не пренебрегваха традициите. Старейшините на кастата несъмнено щяха да и изпратят писмено мъмрене, а тя несъмнено щеше да ги почете с визита на покаяние, преди да продължи да си прави каквото поиска.

Тианет се стараеше да се движи с грациозно достолепие сред събраните гости, като следеше чашите им да са пълни, а разговорите да не секват. Но най-вече внимаваше за мъжки погледи, които през цялата вечер често-често се стрелваха към нея от различни посоки. По настояване на баща си бе облякла най-съблазнителната рокля, ушита от фин, почти прозирен лен. Нейните майсторски скроени дипли и плисета подчертаваха всяка извивка на възхитителното и тяло. На мъжете им потичаха лиги при вида на свободно полюляващите се под полупрозрачната тъкан гърди. Погледите им галеха меката заобленост на корема, мъчеха се да проучат подобре тъмния триъгълник отдолу. Тиа-нет забеляза неколцина да заговарят баща и с приглушени и напрегнати гласове, като поглеждаха непрекъснато към нея. Но в хода на тези разговори бащата само кимаше любезно, а усмивката му ставаше все по-широка при всяко следващо предложение, сякаш то се отнасяше лично за него, а не за дъщеря му Тианет.

- Сигурно ти е много досадно - заговори я белокос мъж, докато му пълнеше чашата. Тя вдигна поглед към усмихнатото лице. Изненада я не самата усмивка - мила, между другото - а липсата на похот в нея.