Неизв. - Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце

Цялата разтреперана, Ханани потърси опипом близката скамейка и се отпусна тежко върху нея. Щеше и се да легне свита на кравай във Водната градина и да потъне в плач.

29

Мни-ини изучаваше израза на лицето и.

- Ханани - започна той, но сам потъна в мрачно мълчание. Лечителите бяха обучени да утешават след преживяна трагедия, но те не бяха Бирници - утехата им бе само с думи, които си оставаха безсилни като повечето слова. Ханани никога досега не си бе давала толкова ясно сметка за безсилието на този подход.

„Ами ако Учител Йехами е прав?“ - прошепна в подсъзнанието и някакво гласче. Ами ако гибелта на Даю и неговите вечни мъки наистина бяха причинени от нейна грешка?

Статуята на Хананджа, дванайсет метра висока фигура от осеян с бели точици нощен камък, се извисяваше над главите им. Дали молитва щеше да помогне, запита се тя безучастно. Даю и мъртвият приносител щяха да имат нужда от молитви на мястото, където бяха отишли. Само че никакви думи не се оформиха в главата и. Поседя дълго време така, със застинало съзнание, и се изправи.

- Ще бъда в килията си - каза на Мни-ини.

И макар да забеляза вдигнатата ръка на своя наставник -сякаш бе понечил да я предпази от нещо, - той си замълча. Ханани си тръгна сама.

30

2

GGD

Изпитанието на ловеца

Подет от сухия вятър, пушекът се носеше надалеч. Слаба миризма проникна през булото на Ванахомен, докато се взираше през зелената долина към далечния град. Неговия град. Иззад градските стени се издигаше облак дим.

- Беше Вуджег - обади се Езак до него. Говореше на хакти, езика на народа Банбара.

- Знам - отвърна Ванахомен на същия език. Камилата се размърда неспокойно под него и нададе недоволен рев. Ванахомен я почеса несъзнателно по врата, без да отделя поглед от облака дим.

- Не мисля, че Вуджег искаше да убива, поне отначало. Но когато първият гуджаареец падна, другият пощуря и му налетя.

- Не трябваше да изкормва първия.

- Какво ще правиш сега?

Ванахомен не отговори. Обърна камилата и пое обратно от наблюдателния пункт към лагера, по скална издатина, чието прекосяване на четири крака бе по-безопасно, отколкото на два. Повечето коне и камили пасяха покрай стръмните пътеки под платото, макар наблизо да бе струпан фураж за тях. По-младите мъже в лагера бяха успели да стъкнат вечерните ог-

31

ньове. Уханието на току-що запарен чай прогони миризмата на горящия град от ноздрите на Ванахомен, но не и от съзнанието му.

Стигнал в лагера, той слезе от камилата, без да я разседла-ва, и и подсвирна сигнала „чакай“. Животното изръмжа кисело в знак на подчинение, а ездачът тръгна през лагера, без да обръща внимание нито на изпитателните погледи, нито на редките смотолевени поздрави. Погледът му оставаше прикован в приклекнал край един от огньовете младеж, който се заливаше от смях сред неколцина други. Когато Ванхомен приближи, някой сръчка младежа - Вуджег - и след миг колебание той се изправи с лице към новодошлия. Беше оставил булото си да се смъкне. Понеже наоколо нямаше жени или чужди хора, това само по себе си не бе обида, но целият лагер забеляза наглия поглед, който отправи към Ванахомен.

- И-Дари. - Вуджег използва уважителното обръщение с тон, в който нямаше капка респект. - В крайна сметка нападението се оказа изгодно - трябва да се съгласиш.

- Несъмнено - отвърна Ванахомен. - Дано племето не пропусне да изрази благодарност към тебе, когато се моли на предците. - Той постави ръка на направената от слонова кост дръжка на ножа си и зачака.

Усмивката на Вуджег се стопи за миг заедно с част от самодоволството му. Инстинктивно улови собствения си нож, но не го извади.

- И-Дари - започна той, но преди да каже още нещо, оръжието на Ванахомен изсвистя навън от канията и отвори още една уста в гърлото на Вуджег.

Чу се само едно ахване - откъм другарите му. Никой друг не гъкна и не помръдна. Самият Вуджег също не издаде звук. Притисна с ръце бликналата струя и миг по-късно се строполи на земята.

Ванахомен изтръска ножа и се обърна към най-младия:

- Завий Вуджег за път и му приготви багажа. Трябва да го върнем на неговия род.

32

Юношата преглътна с усилие и склони глава в израз на мълчаливо подчинение. Ванахомен прибра ножа си, прекрачи разпростиращата се локва кръв и продължи към съседния лагерен огън. Пред самия очертан с камъни кръг коленичи и попита с преклонена глава:

- Унте, мога ли да вляза?

Седналият край огъня също склони глава. Застаряващ мъж със заоблени черти на западняк - явно роб - побърза да махне един от камъните и Ванахомен пристъпи вътре в кръга.

- Бъди добре дошъл - каза Унте и даде знак на роба. Докато той вземаше щипци, за да извади от огъня готварския съд, домакинът хвърли към Ванахомен дълъг и изпитателен поглед. - Мъча се да реша глупак или гений съм избрал за свой военен предводител.

Робът подаде на Ванахомен паница. Печена гулия с късчета месо, което можеше да е от кинпан, от земна птица, или от някоя от пет-шестте вида пустинни полевки. След като повдигна с една ръка крайчеца на булото си, Ванахомен започна да се храни бързо и изискано, без да поглежда към Унте. Накрая проговори:

- Дошъл си на този поход, за да видиш с очите си какви ги върша.

- Точно така. И сега виждам.

- Не съм престъпил по никакъв начин обичаите на това племе.

- Така е. Ти винаги внимаваш да не го сториш, Вана.

Ванахомен остави паницата на земята и разтърка очи.

Твърде уморен бе за словесни двубои.

- Ще ме свалиш ли?

- Още не съм решил.

„Недей! Толкова съм близко!“ Но вместо да протестира на глас, Ванахомен каза:

- Мога ли да отправя една молба, докато съм все още военен предводител?

- Искай.

33

- Изчакай.

- Да изчакам? Докато родът на Вуджег насъска своите близки от Дзике-Банбара към междуособици?

- Всеки мъж от този отряд се е заклел да ми се подчинява, Унте. Вуджег престъпи тази клетва. До края на похода наказанието за това може да бъде само едно.

- Той уби един враг. - Гласът на Унте бе тих, но погледът над булото му бе остър и студен.

Ванахомен сподави въздишката си.

- Обяснил съм и на теб, и на всеки един от племето. Наши врагове са единствено кисуатците, а не всяка жива душа в града.

- Аз пък съм ти обяснил, че никой банбарец няма да приеме това разграничение, нито пък ще е склонен да го направи -отвърна Унте. Бръчките около очите му се изгладиха под светлината от огъня. Булото не позволи да се види развеселеният израз на лицето му. - Макар че, признавам, след случилото се всички сигурно ще внимават повече.

Ванахомен също се отпусна, поуспокоен.

- Е, тогава? Глупак или гений?

- Гений в никакъв случай.

- Но не и пълен глупак?

- Бог да ни е на помощ, не, не си глупак. Макар че щях да си живея много по-безгрижно, ако беше - нямаше да те търпя нито миг.