Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

- Нали казват, че женените двойки все повече заприлич­ват един на друг? - Тя успя да изобрази усмивка, след което погледна към вратата на спалнята. - Нали се сещаш какво още трябва да правят женените двойки? Доста време мина…

- С удоволствие - каза той и разтърка очи, - но съм на­истина скапан. Освен това ще трябва да наглеждам Грант до Бог знае колко часа, така че ми трябва един хубав сън.

- О! - Тя се опита да прикрие разочарованието си. - До­бре, тогава рано сутринта, какво ще кажеш? Да ме заредиш, преди да отида в ООН.

- Аз… трябва да работя. - Престори се, че се прозява, за да прикрие лъжата си. - Грант иска да си купува костюм за някаква религиозна среща.

- Като го знам какъв е купонджия, не мога да си го пред­ставя в такава ситуация.

- Не е истинска религия, а някакъв глупав култ. Казва се „Храмът на Озирис”.

Нина се изненада от съвпадението.

- Така ли? Хм! Те участват в разкопките на Сфинкса.

- Сигурно се справят много добре. Идиотите с пари са много.

- Някои неща никога не се променят.

Еди се усмихна и се изправи.

- Искам да си взема душ, преди да си легнем. Добре ли си?

Тя се облегна назад.

- Засега? Да. За по-дълъг период? Не съм сигурна.

- Все нещо ще излезе - увери я той. - Сигурен съм.

- Откъде?

Той не отговори.

2.

Нина вдигна очи към тъмната стъклена фасада на Сек­ретариата на ООН, изпълнена с леко безпокойство. Не беше стъпвала тук повече от седем месеца: седем месеца, откакто беше временно „отстранена от длъжност” - по-точно увол­нена - от новия директор на международната Агенция за световно наследство. Честно казано, нямаше особено жела­ние да се завърне на мястото, където беше преживяла тако­ва унижение.

Тя докосна късметлийския медальон, който висеше на шията ѝ, стисна зъби и се устреми към фоайето.

Изкачването с асансьора продължи по-дълго, отколкото си спомняше. Самият асансьор ѝ се стори по-тесен, заду­шен. Нещата не се оправиха и след като слезе във фоайето и я пуснаха през охранителната врата. Макар да си казваше, че приемната едва ли ще се е променила кой знае колко за седем месеца, множеството дребни разлики я правеха да из­глежда смущаващо чужда.

Едно нещо не се беше променило - фигурата зад гишето.

- Доктор Уайлд! - извика Лола Джианети и скочи да я посрещне. - Или вече трябва да ви наричам доктор Чейс?

- Все още Уайлд - усмихна се Нина на дългокосата блон­динка, докато двете си разменяха прегръдки, - исках да запа­зя името си заради професията. Макар че сигурно щеше да ми е по-лесно да си намеря друга работа, ако го бях сменила.

- Как е Еди? - Лола посочи пръстена на лявата ръка на Нина. - Как беше сватбата?

- Импровизирана. За което бабата на Еди още не може да ни прости. Тя искаше да пътува до Ню Йорк. - Нина се усмихна, след което отново стана сериозна. - А ти как си?

- Възстанових се. Повече или по-малко. - Лола поглед­на към корема си, където беше намушкана преди седем ме­сеца в същата тази зала, в която стояха сега.

- Сигурно ти е било трудно да се върнеш на работа.

- Наистина ми беше странно. За известно време. - Лола сви рамене, твърде небрежно. - Но си обичам работата, така че… - Тя се поколеба, погледна към кабинетите и снижи глас. - Честно казано, вече не я обичам толкова.

- Ротшилд? - попита Нина.

Лола кимна.

- Вие бяхте много по-добър шеф. Сега важното е кой ще ѝ се подмаже най-много. И парите.

- Точно затова съм тук. Роджър Хогарт не може да дой­де, затова ме помоли да го заместя. Еди също непрекъснато ми го натяква.

- Ясно. - Лола се обърна към компютъра си. - Профе­сор Ротшилд провежда видеоконференция с доктор Бъркли, но разговорите им обикновено продължават не повече от петнайсетина минути. Срещата ѝ с професор Хогарт беше насрочена за след това, така че ще щом излезе ще попитам дали ще ви приеме.

- И дали изобщо ще ме поздрави - отвърна Нина. При мисълта за Ротшилд сдържаният ѝ гняв отново се разбушува. Тя се опита да го потисне. Шансовете да промени нещо клоняха към нула, но беше решена да изкаже мнението си, а за това умът ѝ трябваше да бъде ясен и съсредоточен.

- Ще направя всичко, което зависи от мен, за да я убедя. - Лола погледна към табличката до монитора. - О, това ми напомня, че има съобщение за вас.

- За мен?

- Да, от една от стажантките… - Тя порови из малката купчина хартийки. - Ето - Мейси Шариф. Обади се вчера, искаше номера ви. Не ѝ го дадох, разбира се, но ѝ обещах, че ще ви уведомя за обаждането ѝ. Опитах се да се свържа с вас на домашния ви телефон, но се оказа, че е закрит.

- Преместихме се в друг апартамент - отвърна сухо Нина, докато Лола ѝ подаваше листчето. - Какво искаше тя?

- Не ми каза. Всъщност всичко ми се струва много странно - доста хора искаха да говорят с нея. Тя беше на раз­копките на доктор Бъркли, но внезапно си тръгна. Никой не ми обясни защо, но според мен си има проблеми с египет­ската полиция. Трудно ми е да си го представя - изглежда толкова симпатична, но знае ли човек?

- Предполагам, че откакто съм си тръгнала, АСН наема хора от кол и въже - мрачно се пошегува Нина. Тя погледна бележката с любопитство - краткото съобщение беше напи­сано със закръгления почерк на Лола, а след него беше до­бавен телефонен номер. Нина сгъна листчето и го прибра.

- Къде живеете сега? - попита Лола.

Лицето на Нина се сгърчи.

- В Блисвил. Единственото място, което можем да си позволим, и което все пак е в рамките на града и не пред­ставлява бойно поле.

- О! - възкликна съчувствено Лола. - Ами там е… удобно, заради магистралата.

- Да. И гробището.

Двете се усмихнаха, след което Лола попита колебливо:

- Доктор Уайлд?

- Наричай ме Нина, моля те. Какво има?

- Не искам да прозвучи нахално, но ми се струва, че животът ви не е особено весел напоследък.

- Защо си мислиш така? - Двете отново се усмихнаха.

- Работата е там - каза Лола, - че за утре си взех почи­вен ден, с един приятел планирахме да посетим една нова изложба, а после да отидем на вечеря. Само че му изникна внезапен ангажимент, така че… питам се дали няма да по­искате да дойдете с мен?

Нина понечи да откаже поканата, но се сети, че я очаква единствено поредната вечер в компанията на Дей­вид Карузо.

- Къде се намира галерията? - попита тя.

- В Сохо. А ресторантът е в Малката Италия. Хубаво местенце, един приятел на братовчед ми го държи.

- Не знаех, че се интересуваш от изкуство.

Лола се изчерви леко.

- От скулптури. Това ми е нещо като хоби: правя малки птички, цветчета и други неща от метал и жици. Не съм мно­го добра, но реших, че в галерията мога да открия някои идеи.

Нина обмисли предложението и реши: какво толкова, по дяволите. Това щеше да я поразсее за няколко часа.

- Добре, защо не?

- Страхотно! Сега ще ви запиша адреса.