Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

Тя отново се ухили и поклати глава.

- Все още не мога да повярвам, че движиш с филмова звезда.

- Не може да се каже, че „движа” с него. Аз съм му бодигард, а не най-добър приятел. Честно казано той е… един тъпанар.

- Да, ама кара ламборгини, нали? Яко.

- Жалко за колата. Никога не шофира с повече от двайсет километра в час, защото иска всички да го видят, че седи вътре.

- Днес ще го пазиш ли? - Едно такси се появи и Ейми му махна да спре.

- Да, след малко отивам да го взема. Иска да си купи ко­стюм за някакъв благотворителен прием тази вечер, така че ще трябва да го наглеждам. Защото Пето авеню е толкова опасно място.

Таксито спря точно когато телефонът на Еди иззвъня. Той погледна към екрана: Нина.

- Хубаво, върви се забавлявай с холивудските си приятелчета! - каза Ейми, докато се качваше в колата.

- Ще се опитам - отвърна той и се обади по телефона: - Здрасти.

- Здрасти - каза Нина. - Къде си? - През последните месеци беше опознал до болка натежалия ѝ от съня глас, но сега в него се усещаше и меланхолия.

- Ами… с Грант Торн съм, във фитнес салона.

Мълчание.

- Аха. Кога ще се прибереш у дома?

- Ще се видим утре! - извика Ейми, докато таксито се отдалечаваше.

Той ѝ махна раздразнено.

- Няма да е скоро, съжалявам. Ще бъда с него цял ден.

Второ разочаровано „аха”, последвано от:

- Кой беше това?

Той погледна виновно отдалечаващото се такси.

- Една жена в такси.

- Мислех си, че си във фитнес салона.

- Чакам отвън. Какво има?

Тя въздъхна.

- Нищо. Няма значение.

- За мен има. Виж, ще се обадя на Чарли да провери дали не може някой да ме замести.

- Не, всичко… всичко е наред. Все пак парите ни трябват, нали? - Смехът ѝ прозвуча повече отчаяно, отколкото весело.

- Сигурна ли си? Ако искаш, мога…

- Няма нужда, Еди. Няма нужда. - Въобще не звучеше сигурна.

Телефонът му изчурулика, подсказвайки му, че някой друг звъни. Погледна към екрана и видя, че го търси кли­ентът му.

- Съжалявам, но трябва да вървя. Намери ли бележката за млякото?

- Да, намерих я. Ще се видим като се прибереш. Оби­чам те.

- И аз те обичам - отвърна той точно когато тя прекъсна разговора. Страхотно. Сега се почувства още по-зле, че я лъже.

Прехвърли на входящото повикване.

- Ало?

- Хей, Чейс-стър! - разнесе се провлаченият глас на Грант Торн. - Къде се губиш, човече? Телефонът ти даваше заето.

- Да, жена ми се обади.

- Старите брачните вериги, а? Шегувам се, приятел. Ня­мам предвид, че е стара. Хей, какво ще кажеш да ви заведа някой път на вечеря?

- Добре звучи - отвърна уклончиво Еди, убеден, че за времето, докато се видят, тази мисъл ще е излетяла от глава­та на актьора. - Все още ли искате да ви взема от апарта­мента ви?

- Да. С една мацка съм, дай ми двайсетина минути да се отърва от нея. Добре де, две мацки са. Нека бъдат трий­сет минути. А дали ще може да ми донесеш и един стек пор­токалов сок? Нещо съм много жаден.

- Аз съм ваш бодигард, а не иконом, господин Торн - на­помни му Еди. Работата му беше да пази клиентите си, а това не включваше бърсането на задници, и той се стараеше да им го напомни. - Защо не пратите някоя от мацкиге да ви вземе?

- Ох, пич! Не искам да ми вършат домакинската рабо­та! Вярно, готини са, но отворя ли веднъж кутията, после няма затваряне, нали? Виж какво, в портфейла си имам пет­стотин долара. Твои са, ако ми донесеш едно стекче порто­калов сок. Като бонус. Става ли?

- Ще видя какво мога да направя - отвърна Еди и пре­късна разговора. За разлика от вечерята, той нямаше да про­пусне да напомни на Грант за тази оферта.

*

Нина седеше навъсено до кухненската маса, сложила пред себе си чаша черно кафе. Лаптопът ѝ беше отворен в очакване, но тя дори не беше проверила пощата си.

Отпи предпазливо от чашата. Без мляко кафето беше твър­де горещо, за да го пие веднага; вече беше поизстинало, но пък беше твърде горчиво. Тя изкриви лице, питайки се дали ще събере сили да отиде до магазина за мляко. Колкото повече го обмисляше, толкова по-малко вероятно ѝ се струваше.

Телефонът ѝ иззвъня и я стресна. Тя го вдигна.

- Ало?

- Здравей, Нина. - Познат глас - професор Роджър Хогарт, колега от университета. През последния месец се бяха чували няколко пъти, но най-вече бяха поддържали връзка чрез имейли.

- Роджър, здравей! Какво мога да направя за теб?

- Работата винаги на първо място, а? - рече укорително той. - Ще поговорим за това след малко. Как си иначе?

- Ами… добре съм - отвърна тя равнодушно.

- Как е новият апартамент? Харесва ли ти повече от преди?

- Най-добре да не казвам нищо.

Той се изкикоти.

- Разбирам. Не се тревожи, нещата ще се оправят, сигу­рен съм. Сигурно точно когато най-малко го очакваш. Та като говорим за неочакваното… първо, помниш ли, че се опитвах да се свържа с Морийн, за да се оплача от онази смехотворна атракция, която прави край Сфинкса?

- Да - отвърна Нина, усещайки прилив на гняв при спо­менаването на името. Тя имаше много причини да не харес­ва професор Морийн Ротшилд още преди жената да се беше превърнала в един от основните архитекти на нейното из­падане в немилост.

- Е, тя най-накрая се съгласи да се види с мен. Утре, всъщност.

- Така ли? Страхотно.

- Доста време ми трябваше да я убеждавам, както мо­жеш да се досетиш. Но за лош късмет, второто неочаквано нещо е… аз не мога да отида.

- Защо?

- Подхлъзнах се на стълбите и сега седя тук с крак, гипсиран догоре като мумия.

- Добре ли си? - попита загрижено тя.

- Само изкълчване, слава Богу. Рисковете за напредна­лата възраст са направо смехотворни - като млад съм ска­чал овчарски и висок скок, без дори да си навехна пръста. А сега паднах от петнайсет сантиметра и съм извън строя за цяла седмица! - Той изсумтя.

- И какво ще правиш с Морийн?

- Затова се обаждам. Надявах се ти да отидеш вместо мен.

- Сериозно ли? - възкликна изненадано Нина. - Та нали тя ме уволни!

- Добре де, ще бъде малко… неловко. Но онова, което прави тази жена, е подигравка с археологията. Като че ли всеки път, когато включа телевизора, виждам поредната рек­лама на този цирк.

- Да, виждала съм ги - промърмори Нина. Рекламите за откриването на Залата на летописите се появяваха на­всякъде през последните две седмици, вбесявайки я все повече.

- Това е безсрамна комерсиализация, не наука. И ако се окаже, че вътре няма нищо, цялата археология ще стане обект на подигравки. Едва ли нещо ще се промени, но смя­там, че поне някой трябва да каже тези неща на Морийн.

- И искаш аз да го направя? Съжалявам, Роджър. Морийн Ротшилд е сред хората, които най-малко желая да виждам.

- Разбирам - промърмори Хогарт след кратка пауза. - Предположих, че няма да приемеш, но все пак реших да опи­там. Някой с твоята репутация би имал повече шансове да я накара да размисли.