Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Всъщност съдържателят не изглеждаше много добре. Не точно болнав, а по-скоро сякаш празен отвътре. Блед. Като растение, което е било преместено върху неподходяща почва и започва да вехне, защото му липсва нещо жизненоважно.

Греъм забелязваше промяната. Жестовете на съдържателя бяха пестеливи. Гласът му не беше така дълбок. Дори и очите му не бяха така живи, както преди месец. Блясъкът в тях беше някак притъпен. Нямаше я онази синева на морската пяна, смесена със зеления цвят на тревата. Сега цветът им беше като на речните водорасли, като дъното на бутилка от зелено стъкло. Преди косата му също беше светла — с цвета на пламък. Сега беше просто червена. Като всяка друга рижа коса.

Коте вдигна парцала и погледна под него. Цветът на дървото беше тъмносив, с черни зрънца в него — тежко като лист ламарина. Над издълбаната в дървото дума бяха поставени три тъмни куки за закачане.

— „Безразсъдство“ — прочете Греъм. — Странно име за меч.

Коте кимна, като се стараеше лицето му да не издава чувствата.

— Колко ти дължа? — тихо попита той.

Греъм се замисли за миг.

— Вече ми плати за материала… — В очите на мъжа се прокрадна лукав проблясък. — Остава около един и трийсет.

Коте му подаде два таланта.

— Задръж рестото. Това дърво е трудно за обработка.

— Така си е — отвърна Греъм с известно задоволство, — като да режеш камък с трион. Опитах с длето — като желязо е. Накрая, като свърших с мъчната част, така и не успях да го обгоря.

— Забелязах — рече Коте с нотка на любопитство и прокара пръст по тъмните вдлъбнатини, които буквите образуваха в дървото. — Как успя тогава?

— Ами — самодоволно се усмихна Греъм, — след като загубих цял един ден, занесох дървото при ковача. С момчето успяхме да отпечатаме буквите с нагорещено желязо. Нужни ни бяха повече от два часа, за да го накараме да почернее. Не се появи и струйка дим дори, но замириса на кожа и трева. Дяволско нещо. Що за дърво ще е това, което не гори?

Греъм изчака за момент, но Коте така и не даде знак, че го е чул.

— Кажи сега къде да го закача?

Коте се надигна, колкото да огледа стаята.

— Май ще е по-добре да оставиш това на мен. Още не съм решил къде да го закача.

Греъм остави шепа пирони и пожела на гостилничаря хубав ден. Коте остана край тезгяха и продължи да поглажда безцелно дървото и думата, изписана върху него. Скоро след това от кухнята се появи Баст и надникна през рамото на учителя си.

Последва продължително мълчание, сякаш отдаваха почит на мъртвите.

Накрая Баст каза:

— Мога ли да ти задам един въпрос, Реши?

Коте леко се усмихна.

— Знаеш, че винаги можеш да го направиш, Баст.

— А ако въпросът е неприятен?

— Тези въпроси май са единствените, които си заслужава да се задават.

Продължиха мълчаливо да разглеждат предмета върху тезгяха, сякаш се опитваха да го запечатат в паметта си. „Безразсъдство“.

Баст се бореше вътрешно, като на няколко пъти отваряше уста и след това пак я затваряше обезсърчен.

— Хайде, изплюй камъчето — каза Коте накрая.

— Помисли ли изобщо? — каза Баст със странна смесица от объркване и загриженост.

Измина доста време, преди Коте да отговори.

— Прекалено много мисля, Баст. Най-успешните си решения съм взимал, когато не разсъждавах много, а просто правех онова, което смятах за редно. — Той тъжно се усмихна. — Дори и да имах сериозни основания да не го правя.

Баст прокара ръка отстрани по лицето си.

— Значи се опитваш да не предвиждаш постъпките си?

Коте се поколеба.

— Може да се каже — призна той.

— Аз мога да кажа, че това е така, Реши — самодоволно каза Баст. — Ти, от друга страна, само излишно усложняваш нещата.

Коте сви рамене и обърна поглед към поставката.

— Предполагам, че не ми остава друго, освен да й намеря място.

— Тук ли? — попита Баст ужасе`н.

Коте се ухили злорадо — най-сетне лицето му възвърна част от жизнеността си.

— Разбира се — отвърна той, наслаждавайки се на реакцията на Баст.

Съдържателят замислено заоглежда стените, свил устни.

— Между другото, ти къде го сложи?

— В стаята ми — призна Баст, — под леглото.

Коте кимна разсеяно, като продължаваше да гледа стените.

— Донеси го тогава. — Той го отпъди с жест и Баст побърза да изпълни заръката му, макар и с недоволен вид.

Барът беше украсен с проблясващи бутилки и Коте стоеше на празното досега място между две тежки дъбови бъчви, когато Баст се върна в стаята, като размахваше черна ножница в едната си ръка.

Коте спря насред опита си да сложи поставката върху една от бъчвите и ужасе`н изкрещя:

— Внимавай, Баст! Носиш дама, а не се въргаляш с някаква си уличница в хамбара.

Баст замръзна и след това покорно хвана ножницата в две ръце, преди да извърви останалото разстояние до тезгяха.

Коте заби два пирона в стената, изви малко тел и след това здраво окачи поставката върху стената.

— Я ми я подай горе, ако обичаш — помоли той със странна нотка в гласа.

Като използваше и двете си ръце, Баст повдигна ножницата към него, като за момент заприлича на оръженосец, който подава меч на рицар в блестящи доспехи. Но тук нямаше никакъв рицар, а само един гостилничар — мъж в престилка, който наричаше себе си Коте. Той взе меча от Баст и се изправи върху тезгяха зад бара.

Коте издърпа острието от ножницата без каквато и да е парадност. Мечът проблесна с притъпения сиво-бял цвят на стоманата на светлината на есенния ден, която нахлуваше в стаята. Острието изглеждаше като ново. Не беше назъбено или ръждясало. По дългата му матовосива страна не пробягваха драскотини. Но макар да изглеждаше непокътнат, мечът беше стар. И макар че очевидно приличаше на меч, формата му беше необичайна. Поне необичайна за всеки един от жителите на този град. Сякаш някакъв алхимик беше отлял дузина мечове и накрая, когато тигелът се беше охладил, това острие беше останало да лежи на дъното — меч в най-чистия му вид. Беше деликатен и грациозен. Смъртоносен като остър камък на дъното на бързей.

Коте го задържа за миг. Ръката му не трепваше.

След това сложи меча върху поставката. Сиво-белият му метал блестеше на фона на тъмния прах под него. Макар че дръжката можеше да се види, тя беше толкова тъмна, че почти не се различаваше по цвят от дървото. Думата под нея беше черна върху чернотата на дървото и звучеше като упрек — „Безразсъдство“.

Коте слезе и за момент той и Баст останаха един до друг, мълчаливо загледани нагоре.

Баст наруши мълчанието.

— Изглежда доста впечатляващо — каза той, сякаш съжаляваше, че това е така. — Но… — Той замлъкна, сякаш не можеше да намери подходящите думи, и след това само потръпна.

Коте го потупа по гърба в странно весело настроение.