Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Тръгнах на път в търсене на по-вълнуващи места и по-добри възможности. Обичам Имре и от време на време, макар и рядко, имам възможност да се наслаждавам на компанията ти, но той е скъп за живеене град, а напоследък доходите ми са доста оскъдни.

Ил е очарователен, целият е в хълмове. Времето доста ми харесва — по-топло е и въздухът мирише на море. Изглежда, че ще мога да изкарам цялата зима, без да ми се налага да съм на легло заради дробовете ми. Случва ми се за пръв път от години.

Прекарах известно време в Малките кралства и видях схватка между две банди на коне. Не си и чувал дори за такива сблъсъци и цвилене. Също така плавах и научих всякакви моряшки възли, а също и как да плюя, както си му е редът.

И запасът ми от ругатни също се разшири неимоверно.

Ако при следващата ни среща ме помолиш достатъчно любезно, може и да ти демонстрирам новооткритите си умения.

За пръв път срещнах наемница от Адем. (Тук ги наричат „кървавите ризи“.) Беше съвсем малко по-едра от мен, с най-забележителните сиви очи. Беше красива, но странна и мълчалива и непрекъснато се движеше нервно насам-натам. Не съм я виждала да се бие, а и не съм сигурна, че го искам. Макар да съм любопитна.

Все още съм влюбена в арфата. И понастоящем живея с един умел в това изкуство благородник (когото няма да назова), за да задълбуча уменията си в свиренето.

Пийнах малко вино, докато ти пишех. Споменавам това, за да се извиня за погрешното изписване на думата „задълбоча“. Задълбоча. Кист! Надявам се да разбираш какво имам предвид.

{m underline}Извинявам се, че не се обадих по-рано, но много пътувах и едва сега имам възможност да ти пиша. Предполагам, че ще мине още известно време, докато намеря някой пътник, на когото да се доверя, за да може това послание да тръгне по дългия си път към теб.{/m}

Мисля за теб често и с нежност.

@ Твоя

@ Д.

П.П.: Надявам се калъфът за лютня да ти служи добре.

C$

* * *

Този ден часовете на Елодин започнаха странно.

Първо, магистърът дойде точно навреме. Това ни свари неподготвени, защото шестимата останали студенти бяхме свикнали да прекарваме първите двайсет-трийсет минути от часа в клюкарстване, игра на карти и оплаквания, че научаваме толкова малко. Дори не забелязахме магистъра на имената, докато той не слезе до средата на стълбите и не плесна с ръце, за да привлече вниманието ни.

Второто странно нещо бе, че Елодин бе облечен в официалната си мантия. Бях го виждал издокаран така, когато случаят го изискваше, но винаги го правеше без желание. Дори и по време на събеседванията за приемните изпити дрехите му бяха смачкани и развлечени.

В този ден ги носеше така, сякаш това наистина има значение за него. Изглеждаха елегантни и скоро изпрани. Косата му също не беше в обичайното си разчорлено състояние. Беше подстригана и сресана.

Когато стигна до предната част на залата за лекции, той се качи върху подиума и застана зад катедрата. Това повече от всичко друго накара всички да седнат и да му обърнат внимание. Елодин никога не използваше катедрата.

— Преди много време — подхвана той без всякакво предисловие — това е било мястото, където хората идвали, за да научат тайни неща. Мъже и жени прииждали тук, за да изучават формата на света. Най-търсеното умение в този древен Университет било даването на имена. Всичко друго е обикновена металургия. Повелителите на имената вървели по тези улици като малки богове. Те правели ужасни и чудесни неща и всички останали им завиждали. Студентите можели да се издигнат по звание само със способностите си в даването на имена. Алхимик, който няма никакво умение в тази област, бил считан за провалил се и не бил уважаван повече от някой готвач. Симпатията била създадена тук, но симпатист, който не умеел да дава имена, можел спокойно да си намери работа като кочияш. Изобретател, който не можел да подкрепи работата си с даване на имена, бил ценен колкото обущаря или ковача. Всички идвали да овладеят имената на нещата — продължи Елодин, тъмните му очи бяха напрегнати, а гласът — звучен и енергичен, — но даването на имена не може да бъде научено с правила или наизустяване. Да научиш някого да бъде повелител на имената е като да научиш някого как да се влюби. Това е безнадеждна задача. Не може да бъде направено. — Той леко се усмихна и най-сетне заприлича на себе си. — Въпреки това студентите се опитват да учат, а учителите се стараят да преподават. И понякога успяват. — Посочи с ръка. — Фела! — Махна й да се приближи. — Ела.

Фела се изправи и нервно се присъедини към него на лекторския подиум.

— Всички вие сте избрали името, което се надявате да научите — рече магистърът на имената и очите му ни обходиха. — И всички вие се стремяхте да учите с различна степен на старание и успех.

Едва се сдържах да не извърна засрамено поглед встрани, тъй като знаех, че усилията, които бях положил, в най-добрия случай могат да се нарекат единствено апатични.

— Фела успя там, където вие се провалихте — продължи Елодин. — Тя откри името на камъка… — Той се обърна настрани, за да я погледне. — Колко пъти?

— Осем пъти — отвърна тя и сведе поглед, като нервно чупеше пръсти пред себе си.

В редиците ни се разнесе шепот на искрено благоговение. Никога не ни беше споменавала за това по време на честите ни оплаквания преди часовете.

Магистърът кимна, сякаш одобряваше реакцията ни.

— Когато даването на имена все още се е преподавало, ние, повелителите на имената, гордо сме демонстрирали уменията си. Студентът, овладял властта над някое име, носел пръстен като символ на вещината си. — Магистърът протегна ръка към Фела и отвори свития си юмрук, в който имаше гладък и тъмен речен камък. — И сега така ще направи и Фела, като доказателство за своята способност.

Фела го погледна стреснато. Очите й се местеха между него и камъка, а лицето й ставаше все по-уплашено и бледо.

Елодин й се усмихна насърчително.

— Хайде сега — меко се обърна той към нея. — Дълбоко в сърцето си знаеш, че си способна на това. И дори на повече.

Фела прехапа устни и взе камъка. В нейните ръце той изглеждаше по-голям, отколкото в ръцете на Елодин. Тя затвори очи за момент и си пое продължително и дълбоко дъх. Бавно го изпусна, вдигна камъка и отвори очи, така че той да е първото нещо, което да види.

Втренчи се в камъка и след това настъпи продължителна тишина. Напрежението в стаята се натрупваше, докато накрая заприлича на изопната струна на арфа. Въздухът сякаш потрепваше от него.

Мина една дълга минута. След това още две, още три ужасно дълги минути.

Магистърът въздъхна на пресекулки и разкъса напрежението.

— Не, не и не! — извика той и щракна с пръсти близо до лицето й, за да привлече вниманието й, след което сложи ръка върху очите й. — Ти го гледаш. Не го гледай. _Виж_ го! — нареди той и отдръпна ръката си.