Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Килвин кимна одобрително.

— Мислех си за галопиращ кон — рече той, — но с думите си ти показваш мъдрост. Демонстрираш предпазливия ум на изобретател.

Отново се обърнах да посоча схемата.

— След като изяснихме това, магистър Килвин, на три метра бързо движещо се цилиндрично парче дърво би задействало „уловителя на стрели“ — въздъхнах аз. — Връзката не е добра, но е достатъчна, за да спре стрела или поне да я отклони.

Килвин се наведе да види схемата по-отблизо, очите му дълго разглеждаха гъсто изписания лист.

— Всичко ли е от желязо? — попита той.

— По-близо е до стоманата, магистър Килвин. Безпокоях се, че желязото ще е твърде крехко за продължителна употреба.

— И всички тези осемнайсет обвързвания са изписани върху пружините? — попита той и посочи с ръка.

Кимнах в отговор.

— Това е голямо дублиране на усилията — отбеляза магистърът по-скоро разговорливо, отколкото обвинително. — Някои биха казали, че устройството е направено прекалено сложно.

— Не ме интересува особено какво мислят другите хора, магистър Килвин — натъртих аз, — а само какво смятате вие.

Той изсумтя, вдигна поглед от свитъка и се обърна към мен:

— Имам четири въпроса.

Кимнах очаквателно.

— Преди всичко, защо си избрал да направиш точно това? — попита той.

— За да не умира никой от засада на пътя — категорично отвърнах аз.

Килвин чакаше, но аз нямах какво повече да кажа по въпроса. След известно време той сви рамене и махна с ръка към другия край на стаята.

— Вторият ми въпрос е откъде взе… — Той леко смръщи вежди. — _Теветбем_ — арбалета?

Стомахът ми се сви при този въпрос. Таях напразната надежда, че тъй като Килвин е сийлдиш, няма да знае, че оръжието е незаконно във Федерацията. А и просто се надявах, че няма да попита.

— Аз… Набавих си го, магистър Килвин — отговорих уклончиво. — Трябваше ми, за да изпитам „уловителя на стрели“.

— Защо просто не използва ловен лък? — строго попита Килвин. — Така нямаше да се налага да вършиш нещо незаконно.

— Щеше да е твърде слаб, магистър Килвин. Трябваше да съм сигурен, че изобретението ми ще спре всяка стрела, а арбалетът изстрелва стрелите с много по-голяма сила от всеки лък.

— Модеганският голям лък е с мощността на арбалета — възпротиви се Килвин.

— Но аз не умея да стрелям с него — отвърнах, — а и покупката на модегански лък е далеч отвъд възможностите ми.

Магистърът въздъхна дълбоко.

— Преди, когато изработи онази твоя лампа за крадци, направи нещо лошо по хубав начин. Това не ми хареса. — Той сведе поглед към схемата. — Този път си направил нещо хубаво, но по лош начин. Това е по-добре, но не съвсем. Най-добре е да се правят хубави неща по хубав начин. Съгласен ли си?

Кимнах.

— Някой видя ли те с него? — Той сложи масивната си ръка върху арбалета.

Поклатих глава.

— Тогава ще кажем, че е мой и че си го набавил по мой съвет. Ще го приберем при другото оборудване в Ателието. — Той ме изгледа строго. — И за в бъдеще ще идваш при мен, ако ти трябва нещо такова.

Стана ми малко неприятно, защото възнамерявах да продам оръжието обратно на Слийт, но можеше да е и по-зле. Последното нещо, което исках, бе да се сблъскам със закона на желязото.

— Трето — не виждам в схемата ти да се споменава за златна или сребърна тел — отбеляза той. — Нито пък мога да си представя какво приложение могат да имат те в устройство като твоето. Обясни ми защо си изписал тези материали от Ателието.

Усетих с внезапна острота докосването на хладния метал на грама от вътрешната страна на ръката ми. Той беше инкрустиран със злато, но не можех да кажа това на Килвин.

— Не ми достигаха пари, магистър Килвин. А имах нужда от материали, които не можех да взема от Ателието.

— Като арбалета например.

Кимнах.

— И сламата, и мечите капани.

— Една погрешна постъпка води до друга — неодобрително промърмори магистърът. — Ателието не е лихварски дюкян и не трябва да бъде използван като такъв. Отменям правото ти да изписваш ценни метали.

Сведох глава, като се надявах, че изглеждам достатъчно разкаян.

— Освен това за наказание ще отработиш двайсет часа в Ателието. Ако някой пита, ще му кажеш какво си сторил. И ще обясниш, че за наказание си бил принуден да възстановиш стойността на металите, плюс двайсет процента отгоре. Щом използваш Ателието като лихварница, ще плащаш лихва като при лихвар.

При тези думи трепнах.

— Да, магистър Килвин.

— И накрая — продължи Килвин, като сложи огромната си ръка върху „уловителя на стрели“, — за колко пари мислиш, че ще се продаде нещо такова, ре'лар Квоте?

— Това означава ли, че го одобрявате за продажба, магистър Килвин? — Сърцето ми подскочи от радост.

Едрият, подобен на мечка изобретател ме погледна озадачено.

— Разбира се, че го одобрявам, ре'лар Квоте. Това е чудесно изобретение. Всеки път, когато човек вижда нещо такова, той разбира как изобретателството се грижи за безопасността на хората. Така всички ще мислят хубави неща за изобретателите, защото са създали такива устройства. Но ако ще продавам изобретението ти, то трябва да си има цена. — Той сведе поглед към „уловителя на стрели“ и замислено се намръщи. — Какво предлагаш?

Задавах си този въпрос от шест цикъла. Простата истина бе, че се надявах „уловителят“ да ми донесе достатъчно пари, за да мога да платя таксата си за обучение и лихвата по заема от Деви. Достатъчно, за да мога да остана в Университета още един семестър.

— Честно казано, не знам, магистър Килвин — признах аз. — Колко бихте платили, за да не стърчи от белия ви дроб еднометрова стрела от ясен?

Той се засмя.

— Белият ми дроб е доста ценен — отвърна. — Но нека подходим другояче. Материалите възлизат на… — Хвърли поглед на схемата. — Приблизително девет йота, прав ли съм?

Беше обезпокоително прав. Кимнах.

— Колко часа ти отне, за да го направиш?

— Около стотина — рекох аз. — Може би сто и двайсет. Но голяма част от тях бе посветена на опити и изпитания. Мога да изработя нова бройка за петдесет или шейсет часа. Дори по-малко, ако се направят леярски форми.

Килвин кимна.

— Предлагам двайсет и пет таланта. Вижда ли ти се приемливо?

Останах без ума и дума, като чух сумата. Дори след като върнех парите на Ателието за материалите и работилницата заделеше своите четирийсет процента комисионна, сумата пак беше шест пъти по-голяма от онова, което щях да спечеля от изработката на палубни фенери. Парите бяха абсурдно много.

Готвех се да се съглася възторжено, когато внезапно ми мина една мисъл. Макар да ми беше болезнено трудно да откажа, поклатих глава.

— Да си призная, магистър Килвин, бих предпочел да ги продавам по-евтино.