Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Фела вдигна камъка и отвори очи. В същия момент Елодин я удари с длан по тила.

Тя се обърна към него с възмутено изражение. Но магистърът само посочи камъка, който тя все още държеше в ръка.

— Виж го! — развълнувано извика той.

Очите на Фела се насочиха отново към камъка и тя се усмихна, сякаш вижда стар приятел. Покри го с ръка и го доближи до устните си. Те започнаха да се движат.

Чу се внезапно и остро пукане, сякаш някой бе пуснал капка вода в тиган с нагорещена мазнина. Последваха още десетина подобни звуци, които бяха толкова остри и бързи, че звучаха като някой старец, който си изпуква пръстите, или като зърна от градушка, падащи върху твърд, покрит с плочи покрив.

Фела отвори ръка и от нея се посипаха песъчинки и чакъл. Тя бръкна с два пръста в купчината парчета и извади тънък пръстен от черен камък, който беше кръгъл като чаша и гладък като полирано стъкло.

Елодин се засмя тържествуващо, преди възторжено да прегърне Фела. Тя също му отвърна с буйна прегръдка. Двамата направиха няколко бързи стъпки заедно, които бяха нещо средно между залитане и танц.

Като продължаваше да се усмихва, магистърът протегна ръка. Фела му подаде пръстена и той го огледа внимателно, след което кимна.

— Фела — сериозно каза той, — с това те повишавам в ре'лар. — Вдигна пръстена. — Дай си ръката.

Фела протегна ръка почти срамежливо. Но Елодин поклати глава.

— Лявата ръка — твърдо рече той. — Дясната ръка означава нещо съвсем различно. Всички вие сте много далеч от него.

Фела протегна другата си ръка и Елодин с лекота плъзна пръстена на пръста й. Останалите избухнахме в ръкопляскания и побързахме да се приближим, за да проверим какво е направила тя.

Фела се усмихна лъчезарно и вдигна ръка, за да можем всички да я видим. Пръстенът не беше гладък, както ми се беше сторило в началото. Беше покрит с хиляди миниатюрни, плоски фасетки. Те се въртяха една около друга в сложна спираловидна шарка, която не приличаше на нищо друго, което бях зървал досега.

> 44.

> Печалбата

Въпреки неприятностите с Амброуз, вманиачаването ми по Архива и безбройните безплодни ходения до Имре в търсене на Дена успях да завърша проекта си в Рибарника.

Искаше ми се да имам още един цикъл, за да направя няколко изпитания и да си поиграя с него. Но просто нямах повече време. Лотарията за приемните изпити наближаваше и скоро след това трябваше да платя таксата си за обучение. За да обявя проекта си за продажба, трябваше Килвин да го одобри.

Затова, когато почуках на вратата на кабинета му, бях доста неспокоен.

Магистърът на изобретенията се беше прегърбил над работната си маса и внимателно махаше винтовете от бронзовия корпус на компресорна помпа. Без да вдига поглед, той каза:

— Да, ре'лар Квоте?

— Приключих, магистър Килвин — просто отвърнах аз.

Той вдигна поглед към мен и примигна.

— Така ли?

— Да. Надявах се да уговорим час, в който да ви покажа проекта си.

— За това съм готов още сега — заяви Килвин, остави винтовете върху един поднос и потри ръце.

Кимнах и го поведох през оживената работилница, покрай Ателието, към работната стая, която магистърът ми беше отделил. Извадих ключа и отключих тежката дървена врата.

Стаята беше голяма, както обикновено са работните помещения, със собствена пещ, наковалня, димоотвод, кран за вода и различни други важни елементи от занаята на изобретателя. Бутнах работната маса настрани и така половината стая остана празна, с изключение на няколкото дебели бали със слама, наредени покрай стената.

Пред тях от тавана висеше грубо плашило. Бях го облякъл в изгорената си риза и панталони от зебло. За миг ми се прииска да бях направил още няколко опита за времето, което ми бе нужно, за да съшия панталоните и да натъпча чучелото със слама. Но в края на краищата преди всичко съм член на трупа, а после идва останалото. И като такъв не можех да не се възползвам от възможността да вкарам малко драматизъм в цялата работа.

Затворих вратата след нас, докато Килвин оглеждаше стаята с любопитство. Тъй като бях решил да оставя работата ми да говори сама за себе си, извадих арбалета и му го подадох.

Лицето на огромния магистър се помрачи.

— Ре'лар Квоте — каза той с глас, натежал от неодобрение, — кажи ми, че не си прахосал труда си за подобряването на това противно нещо.

— Доверете ми се, магистър Килвин — успокоих го аз и го подканих да вземе оръжието.

Той ме изгледа продължително, след което взе арбалета и се захвана да го изучава с щателната предпазливост на човек, който всеки ден работи със смъртоносно оборудване. Опипа силно опънатата тетива и огледа извитото метално рамо на лъка.

След няколко дълги минути кимна, сложи единия крак на стремето и го запъна без каквото и да е видимо усилие. Разсеяно се зачудих колко силен е Килвин. Раменете ме боляха и ръцете ми се бяха покрили с мазоли от битката с това тромаво нещо през последните няколко дни.

Подадох му една тежка стрела и той огледа и нея. Изглеждаше все по-озадачен. Знаех защо е така. По арбалета нямаше никакви явни промени или сигалдрия. Същото се отнасяше и за стрелата.

Килвин постави стрелата в арбалета и повдигна вежди към мен.

Направих жест към сламеното чучело, опитвайки се да изглеждам по-уверен, отколкото бях всъщност. Ръцете ми се потяха, а стомахът ми беше свит. Изпитанията бяха хубаво и полезно нещо. Изпитанията бяха важни. Изпитанията бяха като репетиция. Но онова, което действително има значение, е какво се случва, когато те наблюдава публиката. Това е истина, позната на всеки член на трупа.

Магистърът сви рамене и вдигна арбалета. Той изглеждаше малък, запънат на широкото му рамо. Килвин внимателно се прицели с мерника. С изненада наблюдавах как той спокойно си пое дъх, сетне бавно издиша и дръпна спусъка.

Арбалетът рязко отскочи нагоре, тетивата звънна и стрелата излетя със свистене.

Чу се остро метално дрънчене и стрелата спря във въздуха, сякаш се бе ударила в невидима стена. Тя изтрака върху каменния под насред стаята, на пет метра от сламеното чучело.

Неспособен да се сдържа, аз се разсмях и вдигнах триумфално ръце във въздуха.

Килвин сбърчи чело и ме погледна. В отговор му се ухилих лудешки.

Магистърът взе стрелата от пода и пак я разгледа. След това отново запъна арбалета, прицели се и дръпна спусъка.

Пак се чу дрънчене и стрелата падна на пода за втори път, като леко се плъзна встрани.

Този път Килвин забеляза източника на звука. В далечния ъгъл на стаята от тавана висеше метален предмет с размера на голям фенер. Люлееше се напред-назад и леко се въртеше, сякаш някой току-що го е ударил под ъгъл.

Свалих го от куката и го отнесох до работната маса, където ме чакаше магистърът.