Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

безстрастния свят на адемците това беше като слънце, надникващо иззад облаците.

— Тя е моя — обяви момичето. Изключителна гордост. — Аз съм я измислила. Не съм

достатъчно силна, за да използвам обикновеното „отскубване от лъва“ срещу майка ми или

някой по-едър от мен като теб.

— Би ли ми я показала? — попитах я.

Селийн се поколеба, сетне кимна, пристъпи напред и протегна ръка.

— Хвани китката ми.

Направих го, като я стиснах здраво, но не прекалено силно.

Тя го направи отново като някакъв магически номер. Двете ѝ ръце се раздвижиха

светкавично и ръката ми отново се оказа празна и ме болеше.

Протегнах отново ръка. Веселост.

— Имам бавни варварски очи. Можеш ли да го направиш отново, за да се науча?

Селийн отстъпи назад и сви рамене. Безразличие.

— Да не съм твоя учителка? Трябва ли да дам нещо свое на варварин, който не успя да ме

удари дори веднъж по време на битка? — Тя вирна брадичка и погледна към въртящото се

дърво меч, но очите ѝ ме стрелнаха закачливо.

Изкикотих се, изправих се и отново вдигнах ръце.

Селийн се засмя и се обърна с лице към мен.

— Давай!

Този път бях готов и знаех на какво е способна тя. Не беше някакво си нежно цвете. Беше

бърза, смела и агресивна.

Затова аз поех офанзивата, като се възползвах от дългите си ръце и крака. Замахнах с

„танцуващата девица“, но тя отскочи встрани. Не, по-правилно е да кажа, че се плъзна

встрани от мен, като дори и за миг не загуби равновесие, докато краката ѝ се носеха плавно

през високата трева.

След това внезапно смени посоката и ме хвана в движение, докато пристъпвах. Престори

се, че замахва с юмрук към слабините ми и след това леко наруши равновесието ми с

„обръщане на воденичен камък“. Олюлях се, но успях да се задържа на крака.

Опитах се да възстановя равновесието си, но тя отново ме докосна с „обръщане на

воденичен камък“, след това го направи пак. И пак. Всеки път ме избутваше само с по

няколко сантиметра, но така ме принуждаваше да отстъпвам безпомощно, докато накрая не

успя да постави крака си зад моя, спъна ме и аз се строполих по гръб.

Преди още да се ударя в земята, тя вече беше сграбчила китката ми и скоро ръката ми

беше здраво приклещена в „бръшлян върху дъб“. Зарових лице в тревата, докато усещах

неприятен натиск в китката и рамото си.

За миг се зачудих дали да не опитам да се освободя, но това беше само за миг. Бях по-

силен от нея, но точно в това бе смисълът на позициите като „бръшлян върху дъб“ — да

упражняват натиск върху крехки части на тялото. За това не се изискваше кой знае каква

сила.

— Предавам се — казах аз.

Това беше лесно за казване на адемски — „Вех.“ Лесна за изричане дума, когато си

задъхан, уморен или изпитваш болка. Напоследък доста бях свикнал да я казвам.

Селийн ме пусна и отстъпи встрани, като ме наблюдаваше как сядам.

— Ти наистина не си много добър — с жестока искреност заяви тя.

— Не съм свикнал да удрям малки момичета — оправдах се аз.

— Как ли би могъл да свикнеш — засмя се тя. — За да свикнеш с нещо, трябва да го

правиш отново и отново. Предполагам, че никога не си удрял жена.

Селийн протегна ръка. Поех я изтънчено, както се надявах, и тя ми помогна да се

изправя.

— Искам да кажа, че там, откъдето идвам, не се смята за правилно да се биеш с жена.

— Не разбирам — каза тя. — Не позволяват ли на мъжете да се бият на същото място

както и жените?

— Искам да кажа, че през по-голямата част от времето нашите жени не се бият —

обясних аз.

Селийн завъртя китката си, отвори и затвори пръстите си, сякаш бе изцапала дланта си и

сега разсеяно се опитваше да я изчисти. Това беше жестът, който означаваше недоумение —

един вид объркано набръчкване на челото.

— Как подобряват своя кетан, ако не се упражняват? — попита тя.

— Там, откъдето идвам, жените изобщо не практикуват кетан.

Очите ѝ се присвиха и след това просветнаха.

— Искаш да кажеш, че техният кетан е таен ? — каза тя, като използва атуранската дума

за „таен“.

Макар лицето ѝ да беше спокойно, тялото ѝ вибрираше от вълнение.

— Кетан, който е известен само на тях и който не е позволено да виждат мъжете. —

Селийн посочи към пейката, където нашите учители седяха, без да ни обръщат внимание. —

Вашет има нещо такова. Много пъти исках от нея да ми го покаже, но тя не пожела.

— Вашет знае друг кетан? — учудих се аз.

Селийн кимна.

— Тя е била обучавана в пътя на радостта, преди да дойде при нас. — Тя погледна към

Вашет така, сякаш искаше да разкрие тайната ѝ с усилие на волята. — Някой ден ще отида

там и ще го науча. Ще отида навсякъде и ще науча всички кетани, които съществуват. Ще

изуча скритите пътища на панделката и веригата и на движещото се езеро. Ще науча

пътищата на радостта, страстта и въздържанието. Ще събера всички тях.

Докато говореше, Селийн не изричаше думите като дете, което си фантазира, сякаш

мечтае да изяде цяла торта. Нито пък се хвалеше, все едно описва план, който сама е

измислила и счита за много хитър.

Тя говореше с тиха настойчивост. Правеше го така, сякаш просто обясняваше коя е. Не на

мен. Казваше го на самата себе си.

Обърна се и ме погледна.

— Ще отида и в твоята земя — добави тя. Безусловно. — И ще науча варварския кетан,

който жените ви пазят в тайна от мъжете.

— Ще се разочароваш — предупредих я аз. — Не направих езикова грешка. Знам думата

за тайна. Онова, което исках да кажа, е, че там, откъдето идвам, много жени просто не се

бият.

Селийн отново завъртя озадачено китката си и аз разбрах, че трябва да се изразя по-ясно.

— Там, откъдето идвам, повечето жени прекарват целия си живот, без никога да са хващали

меч. По-голямата част от тях израстват, без да знаят как да ударят някого с юмрук или със

страничната част на дланта си. Не знаят нищо за какъвто и да е кетан. Изобщо не се бият —

заявих аз, като подчертах последните две думи със силно отрицание .

Тя явно най-сетне разбра какво искам да ѝ кажа. Очаквах да е почти ужасена, но вместо

това просто стоеше безучастно, ръцете ѝ не помръдваха, сякаш не знаеше какво да мисли.

Все едно току-що ѝ бях обяснил, че там, откъдето идвам, жените нямат глави.

— Не се бият? — попита тя със съмнение. — Нито с мъжете, нито помежду си, нито пък

с когото и да било?

Кимнах.

Настъпи продължителна пауза. Селийн се намръщи и видях по лицето ѝ как се опитва да

си представи онова, което ѝ бях казал. Объркване. Смайване.

— Тогава какво правят? — най-сетне попита тя.

Замислих се за жените, които познавам — Мола, Фела, Деви.