Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

— Много неща — отвърнах аз, тъй като трябваше да импровизирам с думи, които не

знаех. — Правят картини от камък. Купуват и продават пари. Пишат в книги.

Селийн, изглежда, се поотпусна, когато изброих тези неща, сякаш почувствала

облекчение да чуе, че чужденките, които нямат никакъв кетан, не се въргалят просто по

полето като някакви безгръбначни същества.

— Те лекуват болните и ранените. Те… — Готвех се да кажа „свирят и пеят песни“, но се

усетих навреме. — Играят игри, садят жито и пекат хляб.

Тя остана замислена дълго време.

— Бих предпочела да се занимавам с тези неща и пак да се бия — решително заяви

накрая.

— Някои жени го правят, но много от тях считат, че това не е част от летхани —

използвах фразата „част от летхани“, защото не можех да се сетя как да кажа „подходящо

поведение“ на адемски.

Селийн направи жест на остро пренебрежение и укор . Бях удивен колко по-засегнат се

почувствах, когато той идваше от това малко момиче в яркожълта риза, отколкото от

всичките онези пъти, когато го бяха правили Темпи или Вашет.

— Летхани е едно и също навсякъде — твърдо отсече тя. — То не е като вятъра, който е

различен на всяко място.

— Летхани е като водата — отвърнах аз, без да се замислям. — Самото то не се променя,

но се оформя спрямо всяко място. То е едновременно реката и дъждът.

Тя ме погледна ядосано. Не беше гневен поглед, но тъй като идваше от някой от Адем,

ефектът беше същият.

— Кой си ти, че да си позволяваш да кажеш, че летхани е едно или друго нещо?

— А коя си ти, че да се опитваш да правиш точно същото?

Селийн ме гледа известно време. Между светлите ѝ вежди се появи бръчка. След това тя

се засмя весело и вдигна ръце.

— Аз съм Селийн — обяви тя. — Майка ми е от третия камък. Родена съм в Адем и съм

тази, която ще те хвърли на земята.

Изпълни обещанието си.

118.

Цел

Двамата с Вашет се биехме по хълмовете на Адемре.

След цялото това време вече почти не обръщах внимание на вятъра. Той беше част от

пейзажа по същия начин, по който бе и неравната земя под краката ми. В някои дни беше

слаб и успяваше само да разлюлее тревата и да вкара коса в очите ми. Друг път беше

достатъчно силен, за да плющи платът на дрехите ми и да прилепва към тялото. Появяваше

се от неочаквани посоки без никакво предупреждение и го усещах между лопатките толкова

силно, сякаш някой ме бута с ръка.

— Защо отделяме толкова много време на ръкопашния бой? — попитах Вашет, докато

правех „късане на детелина“.

— Защото се биеш немарливо — отвърна тя и ме блокира с „водно ветрило“. — Защото

всеки път, когато се биеш, ме караш да се срамувам. И защото загуби три от четири схватки с

дете, което е наполовина на твоя ръст.

— Но умението ми с меча е дори по-слабо — отбелязах аз, докато я обикалях в кръг,

търсейки пролука в защитата ѝ.

— По-слабо е — потвърди тя. — Затова не ти позволявам да се биеш с друг освен с мен.

Твърде буен си. Можеш да нараниш някого.

— Мислех, че така трябва да се прави — усмихнах се аз.

Вашет се намръщи, след което небрежно протегна ръка и хвана китката и рамото ми,

усуквайки ме в „спящата мечка“. Дясната ѝ ръка вдигна китката ми над главата, като изпъна

ръката ми в неудобен ъгъл, а лявата ѝ притискаше здраво рамото ми. Тъй като бях в

безпомощно състояние, се принудих да се наведа и да зяпна земята.

— Вех — казах аз, за да се предам.

Но Вашет не ме пусна. Тя продължи да извива ръката ми и натискът в рамото ми се

увеличи. Почувствах болка в малките костици на китката ми.

— Вех — повторих аз малко по-силно, като си мислех, че Вашет не ме е чула.

Но тя продължаваше да ме държи и изви китката ми още по-силно.

— Вашет? — опитах се да завъртя глава, за да я погледна, но от този ъгъл можех да видя

само крака ѝ.

— Ако смисълът на това движение е да нарани някого — каза тя, — защо трябва да те

пускам?

— Нямах това предвид…

Вашет натисна по-силно надолу и аз млъкнах.

— Каква е целта на „спящата мечка“? — спокойно попита тя.

— Да извади противника от строя — отвърнах аз.

— Много добре. — Тя започна да ме натиска с бавната, неумолима сила на ледник и в

рамото и в китката ми запулсира тъпа болка. — Скоро ще извадя ръката ти от рамото.

Сухожилията ти ще се откъснат и ще се отделят от костта. Мускулите ти ще се разкъсат и

ръката ти ще увисне отстрани като мокър парцал. Тогава „спящата мечка“ ще е постигнала

ли целта си?

Животинският инстинкт ме накара да се опитам да се боря, но от това изгарящата болка

стана само по-остра и спрях. И преди по време на обучението ми се бях оказвал в

положения, от които няма измъкване. Всеки път бях безпомощен, но това беше първият

случай, в който наистина и се чувствах така.

— Целта на „спящата мечка“ е контролът — спокойно обясни Вашет. — В момента мога

да правя с теб каквото пожелая. Мога да те преместя, да те пречупя или да те освободя.

— Бих предпочел да ме освободиш — казах аз, като се опитах в гласа ми да прозвучи по-

скоро надежда отколкото отчаяние.

Последва пауза. След това тя спокойно ме попита:

— Каква е целта на „спящата мечка“?

— Контрол.

Почувствах как ръцете ѝ ме пуснаха и се изправих, като бавно раздвижих рамото си, за да

облекча болката.

Тя стоеше до мен и ме гледаше намръщено.

— Смисълът на всичко това е контролът. Първо трябва да контролираш себе си. След

това да започнеш да контролираш онова, което те заобикаля. Накрая печелиш контрол над

онзи, който ти се противопоставя. Това е летхани.

* * *

След като бях прекарал почти цял месец в Хаерт, имах усещането, че нещата се развиват

добре. Вашет призна, че езикът ми се подобрява, и ме поздрави, че вече звуча като дете, а не

просто като идиот.

Продължих да се виждам със Селийн на полето до дървото меч. Очаквах тези срещи с

нетърпение въпреки факта, че тя ме побеждаваше с весела безпощадност всеки път, когато

се биехме. Бяха ми необходими три дни, преди да успея да я надвия.

Това е интересен стих, който бихме могли да добавим към дългата история на живота ми,

нали?

Елате и чуйте всички вий сега

един разказ за храбри и сърцати дела.

За чудесата, дето Квоте Безкръвния сътворил,

и за това колко смело се бил

с момиче малко, на не повече от десет.

И чуйте как той я победил.

С могъщ удар проснал я в тревата

и от радост заподскачал по земята.

Колкото и ужасно да звучи, аз се гордеех с това. И имаше защо. Самата Селийн ме

поздрави, когато това се случи, като изглеждаше доста изненадана, че бях успял да го

постигна. Там, под дългата сянка на дървото меч, за награда тя ми показа версия с две ръце