Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

шамар от онези, които виждате на сцената. Нито пък беше оскърбителният, жилещ шамар,

който придворна дама залепва върху гладката кожа на благородник, опитващ се да се държи

прекалено интимно с нея. Не беше дори и по-професионалният шамар на сервитьорката,

защитаваща се от нежеланото внимание на пияница, който я ухажва твърде нахално.

Не. Това едва ли можеше да се нарече шамар. Шамарът се удря с пръстите или с дланта.

Той пари и стряска. Вашет ме удари с отворена длан, в която бе вложена цялата сила на

ръката ѝ. Зад ръката пък беше рамото ѝ. А зад него — целият сложен механизъм на

завъртащите ѝ се хълбоци, на силните ѝ крака, стъпили здраво на земята, а най-отдолу беше

самата земя. Сякаш цялото сътворение ми бе нанесло удар посредством нейната длан и

единствената причина да не ме осакати бе, че дори когато беше разярена, Вашет винаги се

владееше съвършено.

Тъй като тя контролираше нещата, не разби челюстта ми, нито ме повали в безсъзнание.

Но зъбите ми изтракаха и чух звънтене в ушите. За малко да обърна очи, а краката ми се

разклатиха и затрепериха. Щях да падна, ако Вашет не ме беше хванала за рамото.

— Да не мислиш, че те уча на тайните на меча, за да можеш да се върнеш и да ги

използваш? — попита ме тя.

Смътно осъзнавах, че крещи. За пръв път чувах някой от Адем да повиши глас.

— Това ли си мислиш, че правим тук?

Докато висях замаяно в хватката ѝ, тя ме удари отново. Този път ръката ѝ закачи носа ми.

Болката беше поразителна, сякаш някой е вкарал парче лед направо в мозъка ми. Тя ме

извади от замайването, така че когато Вашет ме удари за трети път, бях в пълно съзнание.

Задържа ме за момент, докато светът се въртеше около мен, след това ме пусна. Направих

една несигурна стъпка и рухнах на земята като марионетка, на която са отрязали конците.

Не изпаднах в безсъзнание, но бях напълно зашеметен.

Отне ми дълго време да дойда на себе си. Когато най-сетне успях да седна, усещах тялото

си отпуснато и тежко, сякаш някой ме е разглобил и след това ме е сглобил отново по малко

по-различен начин.

Докато мозъкът ми заработи дотолкова, че да мога да се огледам, вече бях останал сам.

120.

Любезност

Два часа по-късно седях сам в столовата. Главата ме болеше и едната страна на лицето

ми беше отекла и пареше. В някакъв момент си бях прехапал езика, така че сега, докато се

хранех, ме болеше и всичко имаше вкус на кръв. Настроението ми беше по-лошо, отколкото

можете да си представите.

Когато мярнах нещо червено да сяда на пейката срещу мен, не посмях да вдигна поглед.

Щеше да е лошо, ако беше Карсерет, но ако беше Вашет, щеше да е дори по-страшно. Бях

чакал столовата да се изпразни почти напълно, преди да дойда да се нахраня, като се надявах

да избегна и двете.

Но когато вдигнах поглед, видях, че беше Пенте — буйната млада жена, победила Шехин.

— Здравей — поздрави ме тя на атурански с лек акцент.

Направих жест на учтив, официален поздрав . Като се имаше предвид как върви денят ми,

си помислих, че е най-добре да бъда възможно най-предпазлив. Коментарите на Вашет ме

навеждаха на мисълта, че Пенте е многоуважаван член на училището с висок ранг.

Въпреки това тя не беше много стара. Може би се дължеше на дребното ѝ телосложение

и малкото ѝ сърцевидно лице, но изглеждаше на не повече от двайсет години.

— Може ли да говорим на твоя език? — попита тя на атурански. — Ще бъде любезно от

твоя страна. Имам нужда да го упражнявам.

— С радост ще го направя — отвърнах също на атурански. — Говориш много добре.

Завиждам ти. Когато говоря на адемски, се чувствам като едър, подобен на мечка мъж, който

стъпва тежко насам-натам с огромните си ботуши.

Пенте се усмихна стеснително и след това прикри устата си с ръка, като леко се изчерви.

— Правилно ли е да се усмихвам?

— Правилно е и е любезно. Такава усмивка показва веселост. Което е много подходящо,

защото онова, което казах, беше малка шега.

Пенте махна ръката си и отново се усмихна стеснително. Тя беше очарователна като

пролетни цветя. Като я гледах, сърцето ми се успокояваше.

— Обикновено — рекох аз — бих се усмихнал в отговор на твоята усмивка. Но се

безпокоя, че останалите хора тук биха сметнали това за неучтиво.

— Моля те — каза тя и направи поредица от жестове, които бяха достатъчно ясни, за да

може всеки да ги види. Самоуверена покана. Умолителна и настойчива молба. Свойско

приветстване. — Трябва да се упражнявам.

Усмихнах се, макар и не толкова широко, колкото бе обичайно за мен. Донякъде от

предпазливост и донякъде, защото лицето ме болеше.

— Приятно е да можеш да се усмихнеш отново — признах аз.

— Безпокоях се за усмивката си. — Тя понечи да направи жест, но се спря.

Изражението ѝ се промени и тя леко присви очи, сякаш беше раздразнена.

— Това ли? — попитах аз и направих жест за умерено безпокойство .

Пенте кимна.

— Как правиш това с лицето си?

— Ето така. — Леко събрах веждите си. — Освен това като жена правиш и така. —

Присвих устни. — А аз ще направя така, защото съм мъж. — Извих устни надолу и това ми

придаде смръщен вид.

Пенте ме погледна безизразно. Поразена.

— Различно ли е за мъжете и жените? — невярващо ме попита тя.

— Само за някои неща — успокоих я аз. — И то за такива, които са по-маловажни.

— Има толкова много неща — каза тя, като позволи нотка на отчаяние да се промъкне в

гласа ѝ. — В едно семейство човек знае какво означава и най-малкото движение на лицето.

И докато растеш, наблюдаваш. Знаеш всичко за близките си. Приятелите, с които си

израснал — знаеш кога трябва да им се усмихваш и кога не. С тях е лесно. Но това… — Тя

поклати глава. — Как можеш да разбереш кога да си показваш зъбите? Колко често да

докосвам очите си?

— Разбирам — рекох. — Много ме бива в моя език. Мога да предам и хитроумния

смисъл на онова, което казвам. Но тук това е безполезно — признах аз и въздъхнах. — Все

още ми е трудно да накарам лицето си да остане неподвижно. Усещам, че всеки път

задържам дъха си.

— Невинаги — поправи ме тя. — Невинаги лицата ни са неподвижни. Когато си с… —

не довърши тя и направи бърз жест за извинение .

— С никого не съм близък — казах аз. Кротко съжаление. — Надявах се, че се

сближавам с Вашет, но се опасявам, че днес развалих всичко.

Пенте кимна.

— Видях. — Тя се пресегна и прокара пръста си по едната страна на лицето ми и аз

почувствах хладния ѝ допир върху отока. — Трябва много да си я разгневил.

— Това ми стана ясно по звънтенето, което получих в ушите — споделих аз.