Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

пръстите си. Дори не ги загубих от умел противник. Отряза ги един варварин, нито ръце бяха

по-подходящи да държат лопата отколкото меч.

Той сгъна двата си пръста. Донякъде беше късметлия. В Хаерт имаше други адемци,

които бяха загубили ръцете си до китката, очите си или крайниците си до лакътя или

коляното.

— Мислих дълго. Можех ли да спася ръката си? Разсъждавах за договора си, според

който трябваше да защитавам един барон, в чиито земи имаше бунт. Казвах си — ами ако не

бях приел този договор? Питах се — ами ако бях загубил лявата си ръка? Нямаше да мога да

говоря, но щях да мога да държа меч. — Ръката му се отпусна встрани. — Но да държиш меч

не е достатъчно. Истинският наемник се нуждае от двете си ръце. Никога не бих могъл да

направя „любовник излиза през прозореца“ или „спящата мечка“ само с една ръка… — Той

сви рамене. — Да гледаш към миналото е лукс. Можеш да го правиш цял живот и е напълно

безполезно. Облякох червените дрехи с гордост. Донесох на училището над двеста и трийсет

таланта. Бях от втория камък и можех да стана от третия навреме. — Отново вдигна

осакатената си ръка. — Нямаше да спечеля никое от тези неща, ако бях живял в страх, че ще

загубя ръката си. Ако се бях плашил и свивал, никога нямаше да ме приемат в Латантха.

Никога нямаше да стигна до втория камък. Щях да съм цял, но щях да съм по-малко от това,

което съм сега.

Той се обърна и отново се захвана да търка съдовете. Малко след това и аз се

присъединих към него.

— Много ли е зле? — тихо попитах аз, неспособен да се сдържа.

Наден дълго време не ми отговори.

— В началото, след като се случи, реших, че не е толкова зле. Други бяха получавали и

по-лоши рани или бяха умирали. Бях по-голям късметлия от тях. — Той си пое дълбоко дъх и

бавно го изпусна. — Опитах се да мисля, че не е толкова зле, че животът ми продължава. Но

не беше така. Животът спря. Бях загубил много. Бях загубил всичко. — Замълча, сетне

добави: — Когато сънувам, имам две ръце.

Довършихме заедно миенето на съдовете, споделяйки тишината. Понякога това е

единственото, което можеш да споделиш с някого.

* * *

Селийн също ми преподаде един урок. А именно — че има противници, които не биха се

поколебали да уцелят мъж с юмрук, лакът или ритник право в гениталиите.

Никога не ме удряше толкова силно, че да ме нарани сериозно. Беше тренирала да се бие

през целия си млад живот и притежаваше контрола, който Вашет ценеше толкова много. Но

това също така означаваше, че знае точно колко силно трябва да ме удари, за да ме зашемети

и да ме накара да се олюлея, така че победата да ѝ е в кърпа вързана.

И така, аз седях на тревата, бях мрачен и ми се гадеше. След като ме бе извадила от

строя, Селийн ме потупа успокоително по рамото, преди да се отдалечи с весели подскоци.

Без съмнение, за да танцува отново между полюшваните от вятъра клони на дървото меч.

— До последно се справяше добре — отбеляза Вашет и седна на земята срещу мен.

Не отвърнах нищо. Като дете, играещо на криеница, искрено се надявах, че ако затворя

очи и стоя напълно неподвижен, болката няма да ме открие.

— Хайде сега, видях как те изрита — небрежно подхвърли Вашет. — Не беше чак

толкова зле. — Чух я да въздъхва. — Все пак ако искаш някой да ги погледне и да се увери,

че са все още непокътнати…

Засмях се леко. Това се оказа грешка. Слабините ми бяха пронизани от невероятна болка,

която се простря надолу чак до коляното ми и нагоре до гърдите. Започна да ми се повръща

и аз отворих очи, за да възвърна равновесието си.

— Ще порасне и ще спре да го прави — увери ме Вашет.

— Надявам се да е така — процедих през зъби аз. — Това е лош навик.

— Не това имах предвид — рече тя. — Исках да кажа, че ще стане по-висока. Да се

надяваме, че ще разпределя вниманието си по равно към различните части на тялото. В

момента атакува твърде често слабините. Това я прави предвидима и човек лесно може да се

защити. — Погледна ме многозначително. — Поне всеки с поне малко мозък може да го

направи.

Отново затворих очи.

— Моля те, Вашет, точно сега не ми е до уроци — примолих ѝ се аз. — Всеки момент

може да повърна вчерашната си закуска.

— Звучи ми като идеалния момент за урок — заяви тя и се изправи. — Ставай. Трябва да

се научиш как да се биеш, когато си ранен. Това е незаменимо умение, което Селийн ти даде

възможност да упражняваш. Трябва да си ѝ благодарен.

Знаех, че е безсмислено да споря, затова се изправих и предпазливо се отправих към меча

си за тренировки.

Вашет ме хвана за рамото.

— Не. Само с ръце.

— Трябва ли да го правим, Вашет? — въздъхнах аз.

— Трябва ли да правим какво? — повдигна вежди тя.

— Трябва ли да се съсредоточаваме винаги върху боя с голи ръце? — попитах аз. —

Уменията ми с меча изостават все повече.

— Не съм ли аз твоята учителка? — възмути се тя. — Кой си ти да казваш кое е по-

добре?

— Не съм ли аз този, който ще трябва да използва придобитите умения по света? —

многозначително рекох аз. — А по света бих предпочел да използвам меч, а не юмрук.

— И защо мислиш така? — Вашет сведе ръце с безизразно лице.

— Защото другите хора имат мечове — отвърнах аз. — А ако участвам в бой, бих искал

да победя.

— С меч по-лесно ли се печели? — поинтересува се тя.

Външното спокойствие на Вашет трябваше да ме накара да се досетя, че с този разговор

стъпвам върху твърде тънък лед, но предизвикващата гадене болка в слабините ми пречеше

да мисля. Макар че, честно казано, дори да не бях разсеян, можеше пак да не разбера накъде

отиват нещата. Бях започнал да се чувствам спокоен с Вашет — прекалено спокоен, за да

бъда достатъчно предпазлив.

— Разбира се — отвърнах аз. — Защо иначе ще носиш меч?

— Това е добър въпрос — отбеляза тя. — Защо хората носят мечове?

— Защо носят каквото и да било? За да го използват.

Тя ме погледна с откровено отвращение.

— Тогава защо да си правим труда да работим върху езика ти? — гневно попита тя,

протегна ръка, сграбчи челюстта ми и стисна бузите ми, принуждавайки ме да отворя уста

като пациент в Медика, който отказва да изпие лекарството си. — Тогава защо ти е този

език, след като мечът е достатъчен? Кажи ми.

Опитах се да се дръпна, но Вашет беше по-силна от мен. Понечих да я избутам, но тя

отблъсна размаханите ми ръце така, сякаш бях дете.

Пусна лицето ми, след това ме хвана за китката и я раздруса пред лицето ми.

— Защо изобщо имаш ръце, а не ножове?

Сетне пусна китката ми и ме удари с разтворена длан през лицето.

Ако кажа, че ме зашлеви, ще останете с погрешно впечатление. Това не беше драматичен