Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Тя направи жест за мрачно раздразнение .

— Не би трябвало да съм изненадана — заяви. — Всички разправят истории за вас,

варварите. Някои от тях са с образователна цел, за да се науча да се движа свободно сред вас.

Кисела усмивка. Тъй като все още не съм била сред варвари, ми разказват и истории просто

за да си направят шега с мен.

— Какви истории? — попитах аз, като си спомних какво бях чувал за адемците и

летхани, преди да срещна Темпи.

Тя сви рамене. Леко смущение.

— Разни глупости. Твърдят, че всички варвари мъже са огромни. — Тя вдигна ръка над

главата си и показа височина от над два метра и десет сантиметра. — Наден ми сподели, че

е ходил в град, където варварите ядат супа, направена от пръст. Освен това се говори, че те

никога не се къпят. Както и че пият собствената си урина, защото вярват, че това ще им

помогне да живеят по-дълго. — Поклати глава и направи жест за ужасена веселост .

— Да не искаш да кажеш — бавно попитах аз, — че вие не пиете вашата?

Пенте замръзна насред смеха си и ме погледна, а лицето и ръцете ѝ показваха

извинителна смесица от смущение, отвращение и недоверие. Излъчваше такава странна

бъркотия от чувства, че не се сдържах да не се разсмея и видях как тя се отпусна, когато

схвана, че се шегувам с нея.

— Разбирам — рекох аз. — И ние разказваме подобни истории за адемците.

Очите ѝ светнаха.

— Трябва да ми ги споделиш, както аз ти споделих. Така е честно.

Като се имаше предвид каква бе реакцията на Темпи, когато му обясних за използването

на думите като гориво за летхани, реших, че ще е по-добре да ѝ кажа нещо друго.

— Говори се, че онези от вас, които са облечени в червено, никога не правят любов.

Казват, че влагате тази енергия във вашия кетан и затова сте толкова добри воини.

При тези думи Пенте силно се разсмя.

— Ако това беше така, никога нямаше да стигна до третия камък — заяви тя. Иронична

веселост. — Ако това да не правя любов ми даваше сила да се бия, щеше да има дни, в които

нямаше да мога дори да свия ръката си в юмрук.

Усетих как при тези нейни думи пулсът ми леко се ускорява.

— Все пак — продължи тя — разбирам откъде е дошла тази история. Мислят си, че не

правим любов, защото никой адемец не би легнал с варварин.

— А — донякъде разочаровано казах аз, — тогава защо ме доведе при цветята?

— Вече си част от Адемре — непринудено отвърна тя. — Предполагам, че сега мнозина

ще искат да те опознаят. Имаш мило лице и е трудно човек да не прояви любопитство какъв

е гневът ти. — Пенте направи пауза и многозначително погледна надолу. — Освен ако

нямаш някоя болест?

— Какво? Не! — Думите ѝ ме накараха да се изчервя. — Разбира се, че не!

— Сигурен ли си?

— Учил съм в Медика — заявих аз с известна гордост. — Това е най-великото училище

по медицина в целия свят. Знам всичко за това какви болести може да хване човек, как да ги

откривам и как да ги лекувам.

— Не поставям точно твоето здраве под съмнение. — Пенте ми хвърли скептичен

поглед. — Но е добре известно, че варварите доста често хващат болести при правенето на

любов.

— Това е просто поредната глупава история — поклатих глава из. — Уверявам те, че

варварите нямат повече болести от адемците. Всъщност мисля, че може да са и по-малко.

— Не — рече тя, а очите ѝ бяха сериозни. — За това грешиш. От сто варвари колко

мислиш са тези, които са заразени?

Това беше лесна статистика, която знаех от обучението си в Медика.

— От всеки сто? Може би пет. Разбира се, при онези, които работят в бордеи или често

посещават такива места, числото е по-голямо.

На лицето на Пенте се появи очевидно отвращение и тя потрепери.

— От сто адемци нито един не е заразен — заяви тя категорично. Безусловно.

— О, хайде стига — вдигнах ръка и направих кръг с пръстите си. — Нито един?

— Нито един — потвърди тя с мрачна убеденост. — Единственият начин да се заразиш е

от някой варварин и онези, които пътуват, са предупредени.

— Ами ако прихванеш такава болест от друг адемец, който не е бил достатъчно

предпазлив, докато е пътувал? — попитах аз.

— От някой от нашите? — Малкото сърцевидно лице на Пенте стана мрачно и ноздрите

ѝ се издуха. Огромен гняв. — Ако някой от Адемре ме зарази, ще побеснея. Ще изкрещя от

върха на хълм какво е направил. Ще направя живота му болезнен като счупена кост.

Тя направи жест за отвращение и приглади ризата си с първото движение от адемския

език на жестовете, което бях научил от Темпи.

— След това ще поема на дълго пътуване през планините до Тал, за да ме излекуват.

Въпреки че пътуването ще отнеме две години и няма да донесе пари на училището. Ала

никой няма да ме обвинява за това.

Кимнах на себе си. В това имаше смисъл. Като се имаше предвид какво е отношението

им към правенето на любов, ако постъпваха другояче, болестите щяха да се разпространят

сред цялото население.

Видях, че Пенте ме гледа очаквателно.

— Благодаря ти за цветята — казах аз.

Тя кимна, пристъпи по-близо и вдигна поглед към мен. Очите ѝ бяха развълнувани,

когато ми се усмихна със свенливата си усмивка. После лицето ѝ стана сериозно.

— Това стига ли, за да бъдат задоволени твоите варварски обичаи или трябва да направя

още нещо?

Прокарах ръка по гладката кожа на шията ѝ, после плъзнах върховете на пръстите си под

дългата ѝ плитка, за да докосна врата ѝ. Тя затвори очи и вдигна лице към моето.

— Цветята са прекрасни и са повече от достатъчни — казах аз и се наведох да я целуна.

* * *

— Бях права — каза Пенте и доволно въздъхна, докато лежахме голи сред цветята. —

Имаш хубав гняв.

Отпуснах се по гръб. Малкото ѝ тяло се сгуши върху ръката ми, докато сърцевидното ѝ

лице почиваше леко върху гърдите ми.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах аз. — Мисля, че „гняв“ може би не е

точната дума.

— Имам предвид ваевин — каза тя, употребявайки адемска дума. — Не е ли това думата?

— Не знам тази дума — признах аз.

— Мисля, че „гняв“ е точната дума — рече тя. — Говорих с Вашет на вашия език и тя не

ме поправи.

— Какво искаш да кажеш с този „гняв“ тогава? — попитах аз. — Със сигурност не

изпитвам гняв.

Пенте вдигна глава от гърдите ми и ми се усмихна лениво и доволно.

— Разбира се, че не — съгласи се тя. — Аз взех твоя гняв. Как би могъл да се чувстваш

ядосан?

— Тогава… ти гневна ли си? — попитах аз, убеден, че нищо не разбирам.

Тя се засмя и поклати глава. Беше разплела дългата си плитка и меднорусата ѝ коса се

спускаше отстрани на лицето ѝ. Така изглеждаше като съвсем различен човек. Още повече,