Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

че липсваха червените наемнически дрехи.

— Това не е такъв гняв. И аз се радвам, че го притежавам.

— Все още не разбирам — признах аз. — Това може би е нещо, което варварите не знаят.

Обясни ми го като на малко дете.

Тя ме гледа известно време със сериозни очи и след това се претърколи по корем, за да

може да ме вижда по-добре.

— Този гняв не е чувство. Той е… — Пенте се поколеба и се намръщи сладко. — Той е

желание. Той е да искаш живот. — Тя се озърна, след това се загледа в тревата около нас. —

Гневът е онова, което кара тревата да пробие земята и да се протегне към слънцето —

продължи тя. — Всички живи неща имат гняв. Той е огънят в тях, който ги кара да искат да

се движат, да растат, да правят разни неща и да създават. — Тя вдигна глава. — Сега

разбираш ли?

— Мисля, че да — отвърнах аз. — А когато жените се любят, вземат от мъжете техния

гняв?

Тя се усмихна и кимна.

— Ето защо след това мъжът е толкова уморен. Той дава частица от себе си. Рухва.

Заспива. — Погледна надолу. — Или поне част от него заспива.

— Не за дълго — уверих я аз.

— Това е, защото ти имаш хубав, силен гняв — гордо ми обясни тя, — както вече ти

казах. Знам това, защото взех частица от него. Знам също, че има още от него и той чака.

— Наистина има — признах аз. — Но какво правят жените с гнева?

— Използваме го — простичко отвърна Пенте. — Ето защо след това жената невинаги

спи, както прави мъжът. Тя се чувства по-пробудена. Изпълнена е с необходимостта да се

движи. Често е изпълнена с желание за още от онова, което ѝ е донесло този гняв.

Тя отпусна глава върху гърдите ми, ухапа ме игриво и започна да извива голото си тяло

върху моето.

Беше приятно влудяващо.

— Това означава ли, че жените нямат собствен гняв?

— Не — отново се засмя тя. — Всички неща имат гняв. Но жените имат много

приложения за своя гняв. А мъжете имат повече гняв, отколкото могат да използват —

твърде много за тяхното собствено добро.

— Как някой може да има твърде много от желанието да живее, да расте и да създава? —

попитах аз. — Струва ми се, че колкото повече имаш от него, толкова по-добре.

Пенте поклати глава и отметна косата си назад с ръка.

— Не. Той е като храната. Един обяд е хубаво нещо. Два обеда не превъзхождат един. —

Тя отново се намръщи. — Не. По-скоро е като виното. Чаша вино е хубаво нещо, две

понякога са нещо още по-хубаво, но десет… — Кимна сериозно. — При гнева е горе-долу

същото. Когато той изпълни мъжа, се превръща в нещо като отрова за него. Мъжът започва

да иска твърде много неща. Иска всички неща. Мисленето му става странно и погрешно и

той започва да прибягва към насилие. — Тя отново кимна сякаш на себе си. — Да. Затова

мисля, че „гняв“ е правилната дума. Можеш да познаеш мъжа, който таи целия гняв в себе

си. Той започва да му действа зле, кара го да се обърне срещу себе си и го принуждава да

унищожава, вместо да създава.

— Мога да си представя, че това е вярно за мъжете — признах аз, — но не и за жените.

— Всички неща имат гняв — повтори тя и сви рамене. — Например камъкът няма

толкова, колкото напъпилото дърво. Същото е и с хората. Някои имат повече, други по-

малко. Някои го използват мъдро, други не. — Усмихна ми се широко. — Аз също имам

много и затова толкова обичам да правя любов и съм така ожесточена в битките. — Отново

ухапа гръдта ми, този път не толкова игриво, и продължи нагоре по шията ми.

— Но ако вземеш гнева от някой мъж, докато се любиш с него — не се отказвах аз, като

се опитвах да се съсредоточа, — това не означава ли, че колкото повече правиш любов,

толкова повече ще искаш да правиш?

— Толкова често, колкото водата минава през помпата. — Усетих топлия ѝ дъх върху

ухото си. — Ела тук, ще взема всичкия гняв в теб дори ако за това са ни нужни целият ден и

половината нощ.

* * *

Впоследствие се преместихме от тревистото поле в баните, а след това и в двете уютни

стаи на къщата на Пенте, построена край отвесен склон. Луната се бе издигнала в небето и

ни наблюдаваше през прозореца от известно време, макар да се съмнявах, че сме ѝ показали

нещо, което да не е виждала и преди.

— Това достатъчно ли е за теб? — задъхано я попитах аз, докато лежахме един до друг в

приятно широкото ѝ легло, а потта съхнеше по телата ни. — Ако вземеш още, може да не ми

остане достатъчно гняв, за да говоря или да дишам.

Ръката ми лежеше върху плоския ѝ корем. Кожата ѝ беше мека и гладка, но когато се

смееше, усещах как мускулите ѝ подскачат и стават твърди като стомана.

— Засега е достатъчно — каза тя с отчетлива нотка на изтощение в гласа. — Вашет ще се

ядоса, ако те оставя като изстискан плод.

Въпреки уморителния ден се чувствах странно буден, а мислите ми бяха ведри и ясни.

Спомних си за нещо, което ми беше казала по-рано този ден.

— Спомена ми, че жената може да използва гнева си по много начини. Кое е онова, за

което тя го използва, а мъжът — не?

— Обучаваме — отвърна тя. — Даваме имена. Проследяваме дните и се грижим нещата

да вървят гладко. Сеем. Правим бебета. — Тя сви рамене. — Много неща.

— И мъжете могат да правят тези неща — отбелязах аз.

Пенте се изкикоти.

— Това не е правилната дума — каза тя и потри брадата ми. — Мъжът може да прави

брада. Бебето е нещо различно и в него вие нямате участие.

— Ние не носим бебета — възпротивих се аз, леко обиден, — но все пак взимаме участие

в правенето им.

Тя се обърна да ме погледне и се усмихна, сякаш съм се пошегувал. След това усмивката

ѝ помръкна. Подпря се на лакът и ме изгледа продължително.

— Сериозно ли говориш?

Когато видя обърканото ми изражение, очите ѝ се разшириха от учудване и тя седна

изправена в леглото.

— Истина е! — възкликна тя. — Вие вярвате в мъжете майки! — Тя се изкикоти и покри

уста с двете си ръце. — Никога не съм смятала, че е истина!

Тя свали лявата си ръка и разкри развълнуваната си усмивка, докато правеше жеста за

смаяна възхита .

Би трябвало да се почувствам раздразнен, но не успях да събера достатъчно енергия за

това. Може би имаше нещо вярно в думите ѝ, че мъжете отдават своя гняв.

— Какво е мъж майка? — попитах аз.

— Да не се шегуваш? — попита тя и едната ѝ ръка все още прикриваше донякъде

усмивката ѝ. — Наистина ли вярваш, че мъжът може да вкара бебе в жената?

— Ами, като стана дума за това… да — малко смутено отвърнах аз. — Нужни са жена и

мъж, за да се появи бебе — майка и баща.

— Имате дума за това! — възхитено възкликна тя. — И това ми разказаха заедно с

историите за супата от пръст. Но никога не съм предполагала, че това е истинска история!