Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

носиш червени дрехи.

— Вашет ми обясни всичко — успокоих я аз. Уверение. — Ще се погрижа мечът ми да

бъде върнат в Хаерт, ако бъда убит. Няма да уча други на кетан и няма да нося червено.

Предпазливо, внимателно любопитство. Но имам ли право да казвам, че съм учил при вас?

— Сдържано съгласие. Можеш да кажеш, че си учил при нас, но не и че си един от нас.

— Разбира се — потвърдих аз. — И че не съм равен на вас.

Шехин направи жест за доволно съгласие . След това ръцете ѝ показаха смутено

признание .

— Това не е точно подарък — каза тя. — Ти ще си по-добър воин от много варвари. Ако

се биеш и победиш, варварите ще си помислят: „Квоте е изучавал съвсем малко от

изкуствата на адемците и въпреки това е страшен противник. Колко по-умели от него са

самите адемци?“ Ако обаче се биеш и загубиш, те ще си кажат: „Научил е само частица от

онова, което знаят адемците.“

Очите на възрастната жена леко проблеснаха. Тя направи жест за веселост .

— И в двата случая нашата репутация ще процъфтява. Това ще послужи добре на Адемре.

Кимнах. Охотно приемане.

— Няма да навреди и на моята репутация — рекох аз. Слабо казано.

В разговора настъпи пауза, след което Шехин направи жест за тържествена важност .

— Когато разговаряхме преди, ти ме попита за ринта. Спомняш ли си? — рече тя.

С крайчеца на окото си забелязах как Вашет се размърда неспокойно на стола си.

Кимнах, внезапно развълнуван.

— Спомних си една история за тях. Искаш ли да я чуеш?

Направих жест за изключително нетърпелив интерес .

— Това е една много стара история, стара колкото Адемре. От край време е разказвана

по един и същ начин. Готов ли си да я чуеш? Официалност.

Гласът ѝ загатваше, че това е своеобразен ритуал.

Кимнах отново. Настойчива молба.

— Както при всяко нещо и тук има правила. Ще ти разкажа тази история само веднъж.

След това не можеш да говориш за нея. Нито можеш да задаваш въпроси. — Шехин гледаше

ту мен, ту Вашет. Тържествена сериозност. — Не можеш да говориш за това, преди да си

спал хиляда нощи. Не можеш да задаваш въпроси, преди да си изминал хиляда километра.

Сега, когато знаеш това, искаш ли да я чуеш?

Кимнах за трети път. Вълнението ми нарастваше.

Шехин заговори с тържествен тон:

— Някога имало велика страна, населена от велики хора. Те не били адемре. Били онова,

което са били адемре, преди да станем това, което сме. По онова време те били себе си —

красиви и силни мъже и жени. Пеели песни за силата и се биели толкова добре, колкото и

адемре. Тези хора имали велика империя. Името на тази империя е забравено. Не е важно

дали тя е рухнала, тъй като оттогава земята се е разцепила и небето се е променило. В

империята имало седем градчета и един град. Имената на седемте градчета са забравени,

защото те паднали заради предателство и били разрушени с времето. Единият град също бил

разрушен, но името му останало. Той се наричал Тариниел. Като всяка голяма сила

империята имала своя враг. Но този враг не бил достатъчно могъщ да я срази. Нито пък

можел да предизвика упадъка ѝ със сила. Името на врага се помни, но ще почака. Тъй като

той не можел да спечели със сила, действал подмолно като червей, разяждащ плод. Врагът

не следвал летхани. Настроил седмина други срещу империята и те също забравили летхани.

Шестима от тях предали градовете, които им вярвали. Шест града паднали и имената им

били забравени. Един си спомнил за летхани и не паднал, а събудил надежда в империята.

Но дори и името на този град е забравено и погребано във времето. Но седем имена били

запомнени. Имената на единия и шестимата, които го последвали. Седем имена оцелели

след сгромолясването на империята, разцепването на земята и промяната в небето. Седем

имена били запомнени и при дългото скиталчество на адемре. Седем имена били запомнени

— имената на седемте предатели. Запомни ги и ги познавай по техните знаци:

Сифус носи пламък син.

Стеркус в плен е на желязото.

Очите на Феруле са пълни с лед и мрак.

Уснеа живее в разложение.

Далсенти нивга не говори.

Бледата Алента растенията попарва.

Последният е повелителят на седемте.

Мразен. Непоправим. Неспящ. Разумен.

Алаксел носи на сянката хомота.

129.

Антракт — врява от шепот

— Реши! — изкрещя ужасено Баст. — Недей! Спри! — Той вдигна ръце, сякаш се

готвеше да запуши устата на съдържателя. — Не трябва да изричаш тези неща!

— Баст, кой изобщо те е учил на науката за имената? — рече Квоте, като се усмихна

мрачно.

— Не ти, Реши — поклати глава помощникът. — Има неща, които всяко дете от Фае

знае. Тези неща не бива никога да бъдат изричани на глас. Никога!

— И защо? — попита го съдържателят с глас на учител.

— Защото някои неща разбират, когато имената им са изречени. — Младежът преглътна

мъчително. — Те могат да кажат къде са изречени те.

Квоте въздъхна раздразнено.

— Няма да навреди много, ако човек изрече някое име веднъж, Баст. — Той седна отново

на стола си. — Защо мислиш адемците са изградили традициите си точно около тази

история? Защо името може да бъде изречено само веднъж, без да се задават въпроси след

това?

Баст замислено присви очи и Квоте му се усмихна леко и напрегнато.

— Точно така. Да се опиташ да намериш някой, който е изрекъл името ти само веднъж, е

като да проследиш човек в гората по отпечатъка на една-единствена негова стъпка.

Летописеца се намеси колебливо, сякаш се страхуваше да ги прекъсне.

— Може ли нещо такова наистина да бъде направено? — попита той. — Вярно ли е?

— Предполагам, че така са открили трупата ми, когато бях малък — кимна мрачно

съдържателят.

Писарят се заоглежда неспокойно, после се намръщи и се насили да спре. Така застина

съвсем неподвижно, като продължаваше да изглежда точно толкова неспокоен, колкото и

преди.

— Това означава ли, че те могат да дойдат тук? Ти със сигурност говориш за тях

достатъчно…

— Не. — Квоте направи небрежен жест. — Имената са ключът. Истинските имена.

Дълбоките имена. И аз ги избягвах точно по тази причина. Баща ми беше много придирчив

към подробностите. Той задаваше въпроси и се ровеше в стари истории за чандрианите в

продължение на години. Предполагам, че е попаднал на някои от древните им имена и ги е

включил в песента си…

На лицето на Летописеца се появи разбиране.

— … и след това я е репетирал отново и отново.

— Доколкото го познавам, го е правил непрекъснато. — Квоте леко се усмихна с

нежност. — Не се съмнявам, че двамата с майка ми са направили всичко възможно да