Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

изгладят всеки малък недостатък на своята песен, преди да я представят на публиката. Те

бяха перфекционисти. — Той въздъхна уморено. — За чандрианите това сигурно е било като

постоянно палене на сигнален огън. Предполагам, че единственото нещо, което е опазило

родителите ми толкова време, е фактът, че постоянно пътувахме.

— Точно затова не трябва да изричаш такива неща, Реши — намеси се отново

помощникът.

— Оттогава вече съм спал хиляда нощи и съм изминал няколко хиляди километра, Баст

— намръщи се съдържателят. — Безопасно е да ги изрека веднъж. С целия този ужас по

света напоследък човек може да предположи, че хората по-често разказват старите истории.

Ако чандрианите се ослушват за имената, не се съмнявам, че ги залива истинска врява от

шепоти от Аруех чак до Кръглото море.

Изражението на Баст ясно показваше, че думите на Квоте не са го убедили.

— Освен това — продължи съдържателят, като отново въздъхна уморено — добре е те да

бъдат записани. Един ден може да се окажат полезни за някого.

— Въпреки това трябва да си по-предпазлив, Реши.

— Какъв съм бил през последните години, ако не предпазлив, Баст? — попита Квоте и

раздразнението най-сетне ясно пролича в гласа му. — И какво спечелих от това? А и ако

онова, което казваш за Ктаех, е истина, то тогава нещата ще завършат зле, независимо какво

правя. Не е ли така?

Помощникът отвори уста и пак я затвори, очевидно не знаеше какво да каже. След това

стрелна умолителен поглед към Летописеца.

Като видя това, съдържателят също се обърна да погледне писаря и повдигна вежди с

любопитство.

— Нямам никаква представа за това — рече Летописеца, след което сведе поглед, взе

чантата си и извади един омацан с мастило парцал. — И двамата видяхте докъде се

простират уменията ми с имената — само до желязото. А и това си беше чист късмет.

Магистърът на имената заяви, че за него заниманията с мен са чиста загуба на време.

— Това ми звучи познато — промърмори Квоте.

— В моя случай аз просто приех думите му за истина — сви рамене писарят.

— Спомняш ли си какви доводи изтъкна той?

— Отправи ми доста недвусмислени критики — че знам твърде много думи, че не съм

изпълнен с копнеж, че съм твърде мек… — Ръцете на Летописеца бяха заети с почистването

на върха на перото. — Усетих, че цялостното му отношение се изясни, когато каза: „Кой би

помислил, че някакъв дребен писарушка като теб може да има някакво желязо в себе си?“

— Наистина ли го направи? — Устата на Квоте се изви в съчувствена усмивка.

— Всъщност ме нарече „путьо“ — сви рамене писарят. — Не исках да оскърбявам

нежния слух на нашия млад приятел. — Той кимна към Баст. — Доколкото виждам, е имал

тежък ден.

— Жалко, че не сме се засекли в Университета. — Този път усмивката на съдържателя

беше широка.

Писарят изтри за последен път върха на перото в мекия парцал и го вдигна на

отслабващата светлина от прозореца на странноприемницата.

— Едва ли има за какво да съжаляваш — каза той. — Нямаше да ме харесаш. Аз

наистина бях малък путьо. Освен това бях разглезен и самодоволен.

— И какво се промени оттогава? — попита Квоте.

Летописеца презрително изпусна въздух през носа.

— Не много неща, зависи кого питаш. Но ми се ще да вярвам, че малко си отворих очите.

— Той внимателно зави върха на перото.

— И как точно се случи това? — поинтересува се Квоте.

Писарят погледна над масата, сякаш изненадан от въпроса.

— Как точно ли? — попита той. — Не съм тук заради разказването на истории. — Той

пъхна парцала обратно в чантата си. — Накратко, ядосах се и напуснах Университета в

търсене на по-добър живот. Това беше най-умното нещо, което някога съм правил. За един

месец на път научих повече, отколкото за три години в Университета.

— Текам е казал същото — кимна съдържателят. — „Никой мъж, който не е извървял сто

километра, не е достатъчно храбър. Ако искаш да знаеш истината за това кой си, трябва да

вървиш, докато никой наоколо не знае името ти. Пътуването премахва различията, то е

велик учител — горчиво като лекарство и по-жестоко от огледалото. Дългият път ще ви

помогне да опознаете себе си повече отколкото сто години самонаблюдение.“

130.

Вино и вода

Сбогуването с Хаерт ми отне цял ден. Хапнах заедно с Вашет и Темпи и им позволих да

ми дадат повече съвети, отколкото се нуждаех или желаех да получа. Селийн се разплака и

ми каза, че ще ме посети, когато най-сетне получи правото да носи червено. Тренирахме

заедно за последен път и подозирам, че тя ме остави да победя.

Накрая прекарах приятна вечер с Пенте, която после премина в приятна нощ. Успях да

дремна няколко часа в бледите утринни часове преди зазоряване.

Израснал съм сред Рух, затова продължавам да се учудвам колко лесно човек може да

пусне корени на някое място. Макар че бях прекарал в Хаерт по-малко от два месеца, ми

беше трудно да го напусна.

Въпреки това се чувствах добре, че отново тръгвам на път към Алверон и Дена. Беше

време да взема наградата си за добре свършената работа и да поднеса едно искрено, макар и

доста закъсняло извинение.

* * *

Пет дни по-късно вървях по един от онези дълги, самотни участъци от пътя, които

можете да откриете само сред ниските хълмове на източен Винтас. Както баща ми обичаше

да казва — намирах се на края на картата.

За целия ден бях задминал само един-двама пътници и никъде не бях видял

странноприемница. Мисълта, че ще спя на открито, не ме безпокоеше особено, но от

няколко дни ядях каквото намерех по джобовете си и малко топла храна щеше да ми дойде

добре.

Нощта почти се беше спуснала и вече се бях отказал от мисълта, че ще зарадвам стомаха

си с нещо по-свястно за ядене, когато забелязах бял пушек да се носи в сумрачното небе пред

мен. В началото помислих, че идва от някоя ферма. След това дочух слабите звуци на музика

и надеждите ми за легло и топла храна започнаха да се възраждат.

Но когато излязох от завой на пътя, пред очите ми се разкри изненада, която беше по-

приятна от коя да е крайпътна странноприемница. През дърветата съзрях висок лагерен

огън, който проблясваше между два болезнено познати фургона. Край него имаше мъже и

жени, които вършеха разни неща и разговаряха помежду си. Един дрънкаше на лютня, докато

втори лениво потропваше на малко барабанче до крака си. Други разпъваха палатка между

две дървета, а една по-възрастна жена слагаше триножник над огъня.

Трупа. И което беше по-хубавото — видях познатите знаци върху единия от фургоните.