Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

За мен те бяха по-ярки дори от пламъците на огъня. Тези знаци означаваха, че това беше

истинска трупа. Моето семейство — Едема Рух.

Когато излязох измежду дърветата, един мъж изкрещя и преди да успея да си поема дъх,

към мен се насочиха три меча. Внезапната тишина след музиката и разговорите беше доста

обезкуражаваща.

Красив мъж с черна брада и сребърна обица бавно пристъпи напред, без да сваля меча,

чийто връх бе насочен към окото ми.

— Ото! — изкрещя той към гората зад мен. — Ако си задрямал, кълна се в млякото на

майка си, че ще те изкормя! Кой, по дяволите, си ти?

Последният въпрос беше отправен към мен. Но преди да успея да отговоря, откъм

дърветата се разнесе глас:

— Точно тук съм, Алег, както… Кой е този? Как, в името на бога, е минал покрай мен?

Щом извадиха мечовете си, аз вдигнах ръце. Това е добър навик, ако някой насочва към

теб нещо остро. Въпреки това когато заговорих, се усмихнах.

— Съжалявам, че те стреснах, Алег.

— Запази си извиненията — студено отвърна мъжът. — Остава ти един дъх, за да ми

кажеш защо се промъкваш около нашия лагер.

Нямаше нужда да говоря. Вместо това се обърнах, за да могат всички край огъня да видят

калъфа на лютнята, преметнат на гърба ми.

Поведението на Алег се промени веднага. Той се отпусна и прибра меча си в ножницата.

Останалите последваха примера му, а той се усмихна, приближи се до мен и след това се

разсмя.

— Едно семейство — засмях се и аз в отговор.

— Едно семейство. — Той раздруса ръката ми, обърна се към огъня и извика: — Всички

да се държите добре. Тази нощ имаме гост!

Разнесоха се тихи одобрителни възгласи и хората се заеха с онова, което бяха вършили,

преди да се появя.

Един едър мъж, препасал меч, излезе с тежка стъпка измежду дърветата.

— Проклет да съм, ако е минал покрай мен, Алег. Той вероятно е от…

— Той е от нашето семейство — спокойно го прекъсна Алег.

— О! — очевидно изненадан възкликна Ото и погледна към лютнята ми. — Добре дошъл

тогава.

— Всъщност не минах край него — излъгах аз.

Когато беше тъмно, моят шаед ме правеше почти невидим. Но вината не беше негова и аз

не исках да му създавам неприятности.

— Чух музика и се промъкнах. Мислех, че може да е някоя друга трупа, и смятах да ги

изненадам.

Ото хвърли многозначителен поглед на Алег и после отново се отправи с тежка стъпка

към гората.

— Мога ли да ти предложа напитка? — попита Алег и ме прегърна през раменете.

— Малко вода, ако ви се намира.

— Никой наш гост не пие вода край огъня — възрази той. — Само най-доброто ни вино

ще се докосне до устните ти.

— За онези, които са на път, водата на Едема е по-сладка от виното — усмихнах му се аз.

— Тогава пий вода и вино колкото желаеш. — Той ме поведе към един от фургоните,

където имаше буре с вода.

Както повеляваше традицията, която беше по-стара от времето, изпих един черпак вода и

с втория си измих ръцете и лицето. Избърсах лице с ръкава си, вдигнах поглед към Алег и му

се усмихнах.

— Добре е да си отново у дома.

Той ме потупа по гърба.

— Ела да те представя на останалите от семейството.

Първи бяха двама двайсетинагодишни младежи с мърляви бради.

— Френ и Джош са най-добрите ни певци — обяви Алег.

Стиснах ръцете им.

Следващите двама бяха мъжете, които свиреха на инструменти край огъня.

— Гаскин свири на лютня, а Ларен — на свирки и на барабанче.

Те ми се усмихнаха. Ларен удари с палеца си кожата на барабана и той издаде лек

думкащ звук.

— А това е Тим. — Алег посочи към един висок мрачен мъж, който смазваше меча си от

другата страна на огъня. — Вече се запозна с Ото. Те ни пазят от опасностите по пътя.

Тим кимна и за кратко вдигна поглед от меча си.

— Това е Ан. — Алег посочи една възрастна жена с изпито лице и посивяла коса,

вързана на кок. — Тя се грижи да сме нахранени и е като майка за всички нас.

Ан продължи да реже моркови, без да обръща внимание и на двама ни.

— И не на последно място — това е Кете, която държи ключа към сърцата на всички ни.

Кете имаше строги очи и стисната уста, но изражението ѝ се смекчи, когато целунах

ръката ѝ.

— Това са всички — усмихна се Алег и леко се поклони. — А твоето име е?

— Квоте.

— Добре дошъл, Квоте. Почини си и се настани удобно. Има ли нещо, което можем да

сторим за теб?

— Бих пийнал малко от виното, което ми предложи преди малко — усмихнах се аз.

— Разбира се! — Той допря ръка в челото си. — Или предпочиташ бира?

Кимнах и той ми донесе една халба.

— Превъзходна е — похвалих бирата аз, след като я опитах, седнал на един удобен пън.

— Благодаря ти. — Той докосна с пръсти ръба на въображаемата си шапка. — Сдобихме

се с нея, докато минавахме през Левиншир преди няколко дни. Твоето пътуване как върви?

Протегнах се назад и въздъхнах.

— Не толкова зле за един самотен менестрел — свих рамене аз. — Възползвам се от

всяка възможност, която ми се предостави. Налага се да съм предпазлив, тъй като съм сам.

Алег кимна разбиращо.

— Можем да се чувстваме в безопасност само защото сме повече — призна той и след

това кимна към лютнята ми. — Ще благоволиш ли да ни изпееш някоя песен, докато чакаме

Ан да приготви вечерята?

— Разбира се — отвърнах аз и оставих напитката си. — Какво би искал да чуеш?

— Можеш ли да изсвириш „Калайджията напуска града“?

— Дали мога? Ти ми кажи.

Извадих лютнята от калъфа и засвирих.

Докато стигна до припева, всички бяха прекъснали заниманията си, за да слушат. Дори

мярнах Ото близо до дърветата — беше напуснал поста си, за да надникне какво става край

огъня.

Когато приключих, всички ме аплодираха възторжено.

— Можеш да я свириш — засмя се Алег.

След това изражението му стана сериозно и той потупа устните си с пръст.

— Какво ще кажеш известно време да пътуваш с нас? — попита той накрая. — Още един

музикант може да ни е от полза.

Обмислих думите му, преди да попитам на свой ред:

— В каква посока сте?

— На изток.

— Тръгнал съм към Северин — обясних аз.

Алег сви рамене.

— Може да стигнем до Северин — рече той. — Стига да нямаш нищо против, че ще

вървим по обиколния път.

— Отдавна съм разделен от семейството си — признах аз и обходих с очи познатата

гледка около огъня.

— Едно е лошо число за Едема, който е на път — убедително отбеляза Алег и прокара

пръст по краищата на тъмната си брада.

— Попитай ме отново на сутринта — въздъхнах аз.

— Отлично! — Той ме плесна по коляното и се ухили. — Значи имаме цяла нощ, за да те

убедим.

Върнах лютнята в калъфа и се извиних, че природата ме зове. Когато се върнах,