Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Едема не би направил, затова искам да съм сигурен, че светът знае, че те не са били част от

нашето семейство. Рух не правят нещата, които тези мъже и жени са правили.

— Но фургоните — възрази тя, — инструментите.

— Те не бяха Едема Рух — твърдо настоях аз. — Вероятно дори не са били и истинска

трупа, а просто шайка крадци, които са избили група на Рух и са се опитали да заемат

местата им.

Крин погледна телата и после отново насочи погледа си към мен.

— Значи си ги убил, задето се преструват на Едема Рух?

— Че се преструват на Едема Рух ли? Не. — Сложих отново подковата в огъня. — За

това, че са избили трупата на Рух и са откраднали фургоните им? Да. За онова, което са

сторили с теб? Да.

— Но ако не са Рух… — Крин погледна ярко боядисаните фургони. — Как?

— И аз самият съм любопитен за това — отвърнах аз.

Извадих отново прекъснатия кръг от огъня, отидох до Алег и притиснах желязото върху

дланта му.

Фалшивият член на трупа трепна и сякаш се разбуди.

— Той не е мъртъв! — изпищя Крин.

Бях огледал раната преди това.

— Мъртъв е — студено я уверих аз. — Просто още не е спрял да мърда. — Обърнах се и

го погледнах в очите. — Какво ще кажеш, Алег? Как се сдобихте с тези два фургона на

Едема?

— Долно копеле на Рух! — наруга ме той със замаян и предизвикателен вид.

— Да — казах аз. — Такъв съм. А ти не си. И така, как научи знаците и обичаите на

моето семейство?

— Как разбра? — попита той. — Знаехме думите и ръкостискането. Знаехме за водата и

виното и за песните преди вечеря. Как разбра?

— Мислехте си, че ще можете да ме измамите? — извиках аз и усетих как гневът в мен се

стяга като пружина. — Това е моето семейство! Как бих могъл да не го познавам? Рух не

правят онова, което вие сте сторили. Рух не крадат и не отвличат момичета.

Алег поклати глава с подигравателна усмивка. По зъбите му имаше кръв.

— Всеки знае какви неща вършите вие.

Гневът ми избухна.

— Всички мислят, че ни познават! Мислят си, че слуховете и истината са едно и също

нещо! Рух не правят такива неща! — Размахах бясно ръце наоколо. — Хората мислят тези

неща само заради такива като теб! — Гневът ми избликна още по-яростно и аз осъзнах, че

крещя. — Сега ми кажи каквото искам да знам или дори и бог ще заплаче, като чуе какво ще

сторя с теб!

Алег пребледня и му се наложи да преглътне, за да възвърне гласа си.

— Имаше един старец и още няколко други музиканти. Половин година пътувах с тях

като охрана. Накрая те ме приеха в групата си. — Той се задъха и отвори широко уста,

опитвайки се да си поеме въздух.

— Тогава ти ги изби.

Беше казал достатъчно.

Алег енергично поклати глава.

— Не… бяхме нападнати, докато пътувахме — той немощно посочи останалите тела. —

Те ни изненадаха. Избиха останалите музиканти, но мен просто ме… зашеметиха.

Погледнах редицата от трупове и почувствах как гневът ми пламна отново, макар това

вече да ми бе известно. Нямаше друг начин тези хора да се сдобият с два фургона на Едема с

непокътнати знаци върху тях.

Алег заговори отново:

— След това им показах… как да се държат като трупа. — Болката го накара да

преглътне мъчително. — Хубав живот.

Извърнах поглед отвратен. Донякъде той наистина беше един от нас. Осиновен от

семейството ни. Сега, когато бях научил това, то само правеше нещата десет пъти по-лоши

от преди. Мушнах отново подковата в жарта на огъня и докато тя се нагряваше, погледнах

момичето. Вперила поглед в Алег, очите ѝ бяха станали твърди като кремък.

Макар да не бях сигурен дали трябваше да го правя, ѝ подадох дамгата. Лицето ѝ стана

сурово и тя я взе.

Изглежда, Алег така и не разбра какво предстоеше да се случи, докато тя не допря

нажеженото желязо до гърдите му. Той изпищя и започна да се гърчи, но не му достигаше

сила да се измъкне и тя силно притисна печата към него. Направи гримаса, докато той слабо

се съпротивляваше, и очите ѝ се изпълниха със сълзи на гняв.

След една дълга минута отдръпна желязото и се изправи, като плачеше тихо. Оставих я

на спокойствие.

Алег вдигна очи към нея и някак успя да възвърне гласа си.

— А, момиче, прекарахме си добре заедно, нали? — рече той, Крин спря да плаче и го

погледна, а той продължи: — Не…

Изритах го здраво в ребрата, преди да успее да каже нещо друго. Той безмълвно се сви от

болка и след това изплю кръв срещу ми. Изритах го още веднъж и тялото му се отпусна

неподвижно.

Тъй като не знаех какво друго да направя, взех дамгата и започнах да я нагрявам отново.

Настъпи продължително мълчание.

— Ели още ли спи? — попитах аз.

Крин кимна.

— Мислиш ли, че би ѝ помогнало, ако види това?

Тя се замисли и избърса лицето си с ръка.

— Не мисля — накрая отвърна тя. — Не мисля, че точно сега би могла да го види. Не е

добре с главата.

— И двете ли сте от Левиншир? — попитах аз, за да избегна ново неловко мълчание.

— Фермата на моето семейство се намира малко на север от Левиншир — отвърна

момичето. — Бащата на Ели е кмет.

— Кога дойдоха тези в града ви? — попитах аз, докато слагах печата върху поредната

ръка. Сладникавата миризма на изгоряла плът ставаше все по-силна.

— Кой ден сме?

Пресметнах наум.

— Фелинг.

— Дойдоха в града на Тхеден. — Тя направи пауза. — Преди цели пет дни? — каза тя с

невярващ глас. — Радвахме се на възможността да изгледаме някоя пиеса и да научим

новините. Да послушаме малко музика. — Сведе поглед. — Лагерът им беше в източния

край на града. Когато отидох да ми предскажат съдбата, те ми казаха да се върна по-късно

през нощта. Изглеждаха толкова приятелски настроени, толкова вълнуващи. — Крин

погледна към фургоните. — Когато отидох, те всички бяха насядали край огъня. Пяха ми

песни. Старицата ми даде някакъв чай. Изобщо не се замислих… Искам да кажа… тя

изглеждаше като баба ми. — Очите ѝ се спряха върху тялото на старицата и след това се

отместиха встрани. — След това не знам какво се случи. Събудих се в тъмнината, в един от

фургоните. Бях вързана и… — Гласът ѝ леко трепна, тя разсеяно разтри китките си и след

това погледна назад към палатката. — Предполагам, че и Ели е получила същата покана.

Довърших дамгосването на ръцете им. Имах намерение да сложа печата и на лицата им,

но желязото се нагряваше твърде бавно в огъня и бързо почувствах умора. Изобщо не бях

спал и гневът, който толкова дълго бе пламтял в мен, вече едва тлееше, оставяйки ме студен

и безчувствен.

Посочих котлето с овес, което бях свалил от огъня.

— Гладна ли си?

— Да — отвърна тя, след което стрелна с поглед труповете. — Не.