Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Използвам мехлем от майчин лист и овчи трън и както виждаш, той е добре. Арундинацеята

лесно се намира, става на хубава каша, но няма някакви полезни свойства. — Тя поклати

глава. — Арундинацея и камфор. Арундинацея и бесами. Арундинацея и солен филиз.

Арундинацеята не е някакъв палиатив2. Просто добре пренася лекарството, което върши

истинската работа.

Отворих уста да възразя, но огледах отново стаята и изпълнения ѝ с бележки екземпляр

на „Хероборика“ и затворих уста.

Домакинята сипа в двете чаши гореща вода от чайника.

— Поседни за малко — подкани ме тя. — Изглеждаш на края на силите си.

Погледнах с копнеж към предложения стол.

— Май трябва да се връщам.

— Имаш време за една чаша — рече тя, хвана ръката ми и ме дръпна към стола. — И да

хапнеш нещо набързо. Блед си като изсъхнала кост, а тук имам малко сладък пудинг, който

така си стои.

Опитах се да си сетя дали днес бях обядвал нещо. Спомних си, че нахраних момичетата…

— Не искам да те затруднявам допълнително — възпротивих се аз. — Вече ти създадох

достатъчно работа.

— Беше крайно време някой да счупи ръката на това момче — разговорливо призна тя.

— Да не вярваш какви приказки могат да излязат от устата му. — Тя ми подаде едната от

дървените чаши. — Изпий това, а аз ще ти донеса малко от онзи пудинг.

Парата, която се вдигаше от купата, ухаеше прекрасно.

— Какво има вътре? — попитах аз.

— Шипка. И малко ябълково бренди, което пия за успокоение. — Гран ми се усмихна

широко и в ъгълчетата на очите и се появиха бръчици. — Ако искаш, мога да добавя и малко

арундинацея.

Усмихнах се и отпих. В гърдите ми се разля топлина и усетих как леко се поотпуснах.

Което беше странно, защото не бях осъзнал, че преди това съм бил напрегнат.

Тя се засуети, сложи две чинии на масата и се отпусна на близкия стол.

— Наистина ли си убил онези хора? — направо попита тя.

В гласа ѝ нямаше никакво обвинение. Беше просто въпрос.

Кимнах.

— Вероятно не е трябвало да казваш на никого — рече тя. — Ще се вдигне шум. Ще

поискат процес и ще трябва да докарат ази от Темсфорд.

— Не аз им казах — обясних аз. — Крин го направи.

— Аха.

Разговорът замря. Изпих последната глътка, но когато се опитах да оставя чашата на

масата, ръцете ми трепереха толкова силно, че тя изтропа върху дървото като някой

търпелив посетител, който чука на вратата.

Гран отпи спокойно от своята чаша.

— Не ми се говори за това — най-сетне казах аз. — Това, което направих, не беше добро.

— Някои биха оспорили това — меко се възпротиви тя. — Мисли, че си сторил онова,

което трябва.

Думите ѝ предизвикаха внезапна, пареща болка зад очите ми, сякаш всеки момент щях да

избухна в сълзи.

— Не съм толкова убеден в това — признах аз и гласът ми прозвуча странно в

собствените ми уши.

Сега ръцете ми трепереха още повече.

Гран не изглеждаше изненадана от това.

— От няколко дни се опитваш да се контролираш, нали? — Тонът ѝ даваше ясно да се

разбере, че думите ѝ не са въпрос. — Това изражение ми е познато. Стараел си се да си

намираш работа. Грижил си се за момичетата. Не си спал. Вероятно не си се хранил много.

— Тя вдигна чинията. — Изяж си пудинга. Ще ти даде малко сили.

Започнах да ям парчето. Когато стигнах до средата, се разплаках и леко се задавих,

когато част от него заседна в гърлото ми.

Гран допълни чашата ми с още чай и добави малко бренди накрая.

— Изпий това — нареди ми тя.

Отпих една глътка. Нямах намерение да казвам каквото и да е, но внезапно осъзнах, че

тихо говоря:

— Мисля, че с мен нещо не е наред. Нормален човек не би могъл да стори нещата, които

аз направих. Нормален човек никога не би убил хора по този начин.

— Може и така да е — съгласи се тя и отпи от чашата си. — Но какво би казал, ако

разбереш, че кракът на Бил под онази превръзка леко е позеленял и мирише сладникаво?

Вдигнах поглед стреснат.

— Да не е започнал да загнива?

— Не — поклати глава тя. — Казах ти, че е добре. Но ако все пак беше така?

— Щеше да се наложи да го отрежем — отвърнах аз.

— Така е — сериозно кимна Гран. — И щеше да се наложи да го направим бързо. Още

днес. Без да се двоумим и да се надяваме, че той сам ще успее да се оправи. Това не би

довело до нищо друго освен до смъртта му. — Тя отпи отново, като ме наблюдаваше над

ръба на чашата си и превърна думите си във въпрос.

Кимнах. Знаех, че е истина.

— Учил си малко медицина — продължи тя. — Знаеш, че правилното лекуване означава

трудни избори. — Погледна ме твърдо. — Ние не сме като другите хора. Изгаряш някого с

желязо, за да спреш кървенето. Спасяваш майката и губиш бебето. Трудно е и никой никога

не ти благодари. Но ние сме тези, които трябва да направят своя избор. — Отново бавно

отпи от чая. — Първите няколко пъти е най-лошо. Ще трепериш и известно време няма да

можеш да спиш. Но това е цената, която трябва да платиш, задето си сторил онова, което

трябва да бъде сторено.

— Имаше и жени — казах аз и думите заседнаха в гърлото ми.

Очите на Гран проблеснаха.

— Те го заслужават двойно повече — заяви тя и внезапният яростен гняв върху лицето ѝ

ме изненада толкова много, че усетих как по тялото ми пропълзя страх. — Мъж, който прави

това на момиче, е като бясно куче. Той не е човек, а просто животно, което трябва да бъде

убито. Но жена, която му помага? Това е по-лошо. Тя знае какво прави. Знае какво означава

това.

Тя внимателно остави чашата си върху масата и изражението ѝ отново стана спокойно.

— Ако кракът загние, го режеш. — Направи решителен жест, все едно режеше с ръка,

след което взе своето парче и започна да го яде с пръсти. — А някои хора трябва да бъдат

убити. Това е всичко.

* * *

Докато успея да възвърна хладнокръвието си и да изляза на улицата, тълпата там се беше

увеличила. Съдържателят на местния хан беше изкарал една бъчва на площадката пред

кръчмата и във въздуха се носеше сладникавата миризма на бира.

Бащата и майката на Крин бяха дошли в града върху петнистата кобила. Пит също беше

дотичал обратно. Той ми показа, че главата му не е счупена и поиска своите две пенита за

извършените услуги.

Родителите на Крин ми благодариха горещо. Видяха ми се добри хора. Повечето хора са

такива, ако им се даде възможност. Взех юздата на пъстрата кобила и я използвах като

стена, която да ми даде възможност за малко да поговоря що-годе насаме с Крин.

Ъгълчетата на тъмните ѝ очи бяха леко зачервени, но лицето ѝ беше ведро и щастливо.

— Погрижи се да получиш Жената дух — казах аз и посочих към единия от конете. — Тя