Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

странноприемницата, но ти трябва да бъдеш там и да поднесеш извиненията ми.

Помощникът хвана бутилката за гърлото.

— Ще пийна една напитка — заяви той с изпълнен с решителност глас. — Ще изиграя

един танц и ще целуна веднъж Кейти Милър, а може би и вдовицата Крийл. — Погледна

Квоте в очите. — Няма да ме има само половин час…

— Има някои неща, за които трябва да се погрижа, Баст — усмихна му се сърдечно

Квоте. — Ще скалъпя някаква вечеря, а и така ще дадем възможност на нашия приятел да

отпочине малко, ръката му сигурно се е изморила.

Баст се ухили и взе бутилката.

— Тогава нека танците да са два! — Той се втурна към вратата и когато я отвори, вятърът

нахлу през нея и завъртя косата му. — Оставете ми нещо за ядене! — изкрещя през рамо той.

Вратата се затвори.

Летописеца погледна съдържателя с любопитство.

— Започна да приема историята твърде лично. — рече Квоте и леко сви рамене. —

Загуби усета си за нея. Малко различни занимания ще му дадат известна перспектива. Освен

това наистина трябва да приготвя вечеря, макар и само за трима.

Писарят извади един мръсен парцал от кожената си чанта и го погледна с отвращение.

— Ще те затрудня ли много, ако ти поискам чист парцал? — попита той.

Съдържателят кимна и извади чист ленен парцал изпод бара.

— Имаш ли нужда от нещо друго?

Летописеца се изправи и отиде до бара.

— Ще ми е от голяма полза, ако имаш малко силен спирт — леко смутено каза той. —

Не ми е удобно да те моля за това, но когато ме ограбиха…

Квоте махна с ръка.

— Не ставай глупав — каза той, — още вчера трябваше да те попитам дали имаш нужда

от нещо. — Излезе иззад бара и се отправи към стълбището на мазето. — Предполагам, че

дървесният спирт ще свърши най-добра работа, нали?

Писарят кимна и съдържателят изчезна в мазето. Летописеца взе чистото, сгънато

квадратно парче ленен плат и разсеяно го разтри между пръстите си. След това очите му се

насочиха към меча, който беше окачен високо на стената зад бара. Сивият метал на острието

се открояваше на фона на тъмното дърво на дъската, върху която беше монтиран.

Квоте се качи обратно по стълбите, носейки малка прозрачна бутилка.

— Има ли нещо друго, от което се нуждаеш? Разполагам и със солидни запаси от хартия

и мастило.

— Утре може и да потрябват — рече писарят. — Използвах по-голямата част от хартията

си. Но тази нощ може да приготвя още мастило.

— Недей да си правиш труда — непринудено го успокои съдържателят. — Имам няколко

бутилки фино аруеанско мастило.

— Истинско аруеанско мастило? — изненада се Летописеца.

Квоте се усмихна широко и кимна.

— Това е ужасно любезно от твоя страна. — Писарят малко се поотпусна. — Признавам,

че не горях от нетърпение да прекарам цял час в правене на мастило. — Той взе прозрачното

шише и парцала, замълча и след това попита: — Ще имаш ли нещо против, ако ти задам

един въпрос? Искам да кажа, неофициално?

— Много добре, нека да е неофициално. — Устните на съдържателя се извиха в

самодоволна усмивка.

— Нямаше как да не забележа, че описанието ти на Цезура… — Летописеца се поколеба.

— Ами, то май не съвпада съвсем с истинския меч. — Очите му се насочиха към меча зад

бара. — Ефесът не е какъвто го описваш…

— Не може да ти се отрече, че си наблюдателен — ухили се широко Квоте.

— Не искам да кажа… — побърза смутено да добави Летописеца.

Съдържателят се засмя с плътен и топъл смях. За миг звукът му отекна в стаята и

странноприемницата изобщо не изглеждаше така празна.

— Не. Напълно прав си. — Той се обърна и погледна меча. — Това не е… Как го нарече

момчето тази сутрин? — За момент погледът му стана далечен. — Кайзера — убиецът на

поети.

— Просто бях любопитен — извинително каза писарят.

— Трябва ли да се чувствам обиден, че слушаш внимателно? — отново се засмя Квоте. —

Какво ѝ е забавното на една история, ако никой не я слуша? — Той нетърпеливо потри ръце.

— Добре. Какво искаш за вечеря? Топла или студена да бъде? Супа или яхния? Освен това

съм специалист и по пудингите.

Накрая решиха да е нещо просто, за да не се налага да се разпалва отново печката в

кухнята. Съдържателят се движеше чевръсто из странноприемницата и събираше нещата,

които му бяха необходими. Той си тананикаше, докато донесе от мазето студено овнешко и

половин заострено парче твърдо сирене.

— Това ще е приятна изненада за Баст — ухили се Квоте на Летописеца, когато извади от

килера буркан маслини в саламура. — Не знае, че ги имаме, иначе досега да ги е изял. —

Той развърза престилката и я изхлузи през главата си. — Мисля, че имаме и няколко

останали домата в градината.

Квоте се върна след няколко минути. Беше направил вързоп от престилката си. Дъждът

го беше опръскал и косата му беше и пълен безпорядък. Беше се ухилил като малко момче и

в този миг почти не приличаше на сериозния съдържател с неговите бавни движения.

— Бурята все още се колебае дали да се разрази — съобщи той, сложи престилката си

върху бара и внимателно извади доматите от нея. — Но ако реши да го стори, може да е

толкова силна, че тази нощ да обръща каруци.

Той започна разсеяно да си тананика, докато режеше и подреждаше всичко върху широк

дървен поднос.

Вратата на „Пътният камък“ се отвори и пламъците на лампите потрепериха от

внезапния порив на вятъра. Влязоха двама войници. Бяха се прегърбили срещу силния вятър

и мечовете им стърчаха назад като опашки. Платът на техните синьо-бели дрехи бе осеян с

тъмните пръски на дъжда.

Те свалиха тежките си раници и по-ниският от двамата натисна вратата с рамо, за да я

затвори със сила, докато вятърът я блъскаше.

— В името на божиите зъби! — изруга по-високият и оправи дрехите си. — Лоша нощ да

си навън.

Темето му беше плешиво и имаше гъста черна брада, която беше равна като лопата. Той

погледна към Квоте.

— Ей, момче! — весело извика той. — Зарадвахме се, като видяхме вашата светлина. Би

ли изтичал да извикаш собственика? Трябва да поговорим с него.

Съдържателят вдигна престилката от бара и я нахлузи през глава.

— Аз съм собственикът — рече той и се прокашля, докато връзваше връзките на кръста

си.

Той прекара ръце през разрошената си коса, за да я приглади.

Брадатият войник му хвърли поглед и след това сви рамене.

— Това е добре. Има ли някакъв шанс да ни дадеш нещо за вечеря?

Квоте посочи празната стая.

— Не видях смисъл да слагам котлето на огъня тази вечер отвърна той. — Но мога да ви

предложа това, което виждате тук.

Двамата войници се приближиха към бара. Русият прокара ръце през къдравата си коса и