Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

е твоя.

Зестрата на дъщерята на кмета така или иначе щеше да е добра, затова бях натоварил

коня на Крин с повече ценни вещи, както и с по-голямата част от парите на лъжливата

трупа.

Лицето ѝ стана сериозно и тя отново ми напомни за Дена като по-млада.

— Тръгваш си — досети се тя.

Наистина беше така. Не се опита да ме убеди да остана и вместо това ме изненада с

внезапна прегръдка. След това ме целуна по бузата и прошепна в ухото ми:

— Благодаря ти.

Отдръпнахме се един от друг, защото знаехме, че благоприличието не ни позволява

повече.

— Не се давай лесно и не се омъжвай за някой глупак — рекох аз, чувствайки, че трябва

да кажа нещо.

— Ти също — отвърна тя и в тъмните ѝ очи проблесна лека закачливост.

Взех поводите на Сива опашка и я поведох към мястото, където стоеше кметът и важно

наблюдаваше тълпата. Когато се приближих, той ми кимна.

Поех си дълбоко дъх.

— Приставът наоколо ли е?

При този въпрос той повдигна вежди, след това сви рамене и посочи към тълпата.

— Ей го там. Но още преди да дойдеш, той вече беше почти пиян. Не знам дали сега

може да ти е от някаква полза.

— Ами — колебливо подзех аз, — предполагам, че някой трябва да ме затвори, докато не

повикате ази от Темсфорд. — Кимнах към малката каменна сграда в центъра на града.

Кметът ми хвърли кос поглед и леко се намръщи.

— Искаш да бъдеш затворен?

— Не особено — признах аз.

— Тогава можеш да идваш и да си отиваш когато пожелаеш — каза той.

— Сигурно ази няма да бъде доволен, когато научи за това — отбелязах аз. — Не бих

желал някой друг да наруши закона на желязото заради нещо, което аз съм направил.

Подпомагането на бягството на убиец може да бъде наказано с обесване.

Едрият мъж ме изгледа продължително. Очите му се спряха върху меча ми, а след това

върху износената кожа на ботушите ми. Почти усещах как отбелязва липсата на каквито и да

било сериозни наранявания, макар че наскоро бях убил половин дузина въоръжени мъже.

— Значи ще ни оставиш да те заключим? — попита той. — Просто така?

Свих рамене.

Той се намръщи отново, сетне поклати глава, сякаш не намираше смисъл в думите ми.

— Ами, че ти си направо кротък като агънце — зачуди се той. — Но не, няма да те

затворя. Не си сторил нищо нередно.

— Счупих ръката на онова момче — казах аз.

— Хъммм — мрачно изръмжа кметът. — Забрави за това. — Той бръкна в джоба си,

извади половин пени и ми го подаде. — Много съм ти задължен за него.

Засмях се и пуснах монетата в джоба си.

— Ето какво си мисля — рече той. — Ще отида да проверя дали ще открия пристава.

След това ще му обясня, че трябва да те заключим. Ако през това време си се измъкнал в

тази суматоха, едва ли ще излезе, че сме ти помогнали да избягаш, нали?

— Ще бъде сметнато за нехайство при изпълнение на служебните задължения —

отбелязах аз. — Може да получи няколко удара с камшик или да загуби поста си.

— Не би трябвало да се стигне до там — каза кметът. — Но дори и да се стигне,

приставът ще бъде щастлив да го направи. Той е чичото на Ели. — Погледна към тълпата на

улицата. — Петнайсет минути ще ти стигнат ли да се измъкнеш в цялата тази бъркотия?

— Ако нямаш нищо против — рекох аз, — би ли могъл да кажеш, че съм изчезнал по

странен и загадъчен начин, когато си се обърнал с гръб към мен?

— Не виждам защо не — засмя се той. — Трябват ли ти повече от петнайсет минути, за

да бъдеш загадъчен?

— Десет би трябвало да са напълно достатъчни — отвърнах аз, свалих калъфа с лютнята

и пътната си торба от Сива опашка и подадох юздите на кмета. — Ще ми направиш услуга,

ако се погрижиш за кобилата, докато Бил се изправи на крака.

— Оставяш му коня си? — попита той.

— Той наскоро е загубил своя — свих рамене аз. — А ние от Рух сме свикнали да вървим

пеша. Така или иначе няма да знам какво да правя с коня — добавих не съвсем искрено.

Едрият мъж хвана поводите и ме изгледа продължително, сякаш не беше съвсем сигурен

какво да мисли за мен.

— Има ли нещо друго, което можем да направим за теб? — попита накрая.

— Помнете, че бандитите бяха онези, които отвлякоха момичетата — казах аз и се

обърнах да си вървя. — И помнете, че един от Едема Рух ги върна обратно.

136.

Антракт — близо до забравата

Квоте вдигна ръка към Летописеца.

— Нека спрем за малко, какво ще кажеш? — Той огледа тъмната странноприемница. —

Малко се поувлякох в разказа. Трябва да се погрижа за някои неща, преди да стане твърде

късно.

Съдържателят се изправи сковано на крака и се протегна. Запали една свещ от камината

и започна да обикаля из странноприемницата и да пали лампите една след друга,

принуждавайки мракът бавно да отстъпва.

— Историята увлече и мен — призна писарят, изправи се и също се протегна. — Кое

време е?

— Късно е — отвърна Баст. — И съм гладен.

— Мислех си, че по това време ще имаш поне няколко души за вечеря. — Летописеца

погледна през тъмния прозорец към улицата. — За обяд имаше цяла тълпа.

— Щяха да дойдат няколко редовни клиенти, ако не беше погребението на Шеп — кимна

Квоте.

— А, да. — Писарят сведе поглед. — Бях забравил за това. Да не ви попречих да отидете?

Съдържателят запали последната лампа зад бара и духна свещта.

— Всъщност не — отвърна той. — Двамата с Баст не сме местни. А и тук хората са

практични. Те знаят, че не мога да зарежа работата си.

— Освен това не се разбираш с отец Леодин — добави помощникът.

— И не се разбирам с местния свещеник — призна Квоте. — Но ти трябва да се мернеш

там, Баст. Ще изглежда странно, ако не го направиш.

— Не искам да излизам от тук, Реши. — Очите на Баст неспокойно се стрелнаха наоколо.

Съдържателят му се усмихна сърдечно.

— Трябва да го направиш, Баст. Шеп беше добър човек, отиди и пийни едно питие, за да

го изпратиш. Всъщност… — Той се наведе, порови под тезгяха известно време и накрая

извади една бутилка. — Ето вземи. Това е превъзходен стар бренд. Никой наоколо не търси

толкова хубава напитка. Отиди и я сподели с тях. — Той остави бутилката върху бара с глух

звук.

Помощникът неволно направи крачка напред и на лицето му се изписа объркване.

— Но, Реши, аз…

— Ще има хубави момичета, които ще танцуват, Баст — каза Квоте с нисък и успокояващ

глас. — Някой ще свири на цигулка и всички просто ще са щастливи, че са живи. Ще

повдигат полите си в такт с музиката. Ще се смеят и леко ще залитат от алкохола. Страните

им ще са порозовели и готови за целуване… — Той побутна кафявата бутилка и тя се плъзна

към ученика му. — Ти си моят посланик в града. Аз може да съм зает със