Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

История ли искаш да ти разкажа? Искаш ли да чуеш подробностите?

Избухването му накара младежа да отстъпи назад. Лицето му пребледня още повече и на

него се появи паника.

Ръцете на Квоте тежко се отпуснаха.

— Престани да очакваш от мен да съм нещо, което не съм — все още задъхано заяви той.

Раменете му се изгърбиха и той разтри очи, размазвайки кръвта по лицето си.

— В името на божията майка, защо просто не ме оставиш на мира? — рече той и

уморено отпусна глава.

Баст застина неподвижно и с широко отворени очи като на подплашен елен.

Тишината, която изпълни стаята, беше гъста и горчива като дим.

Квоте си пое бавно дъх. Това беше единственото движение в стаята.

— Съжалявам, Баст — рече той, без да вдига поглед. — В момента леко ме боли и

раздразнението взе връх. Дай ми малко време и ще се оправя.

Като продължаваше да гледа надолу, съдържателят затвори очи и на няколко пъти си пое

бавно дъх. Когато вдигна очи, имаше огорчено изражение.

— Съжалявам, Баст — повтори той. — Не исках да ти крещя.

На бузите на помощника се появи лек цвят, раменете му се поотпуснаха и той се усмихна

нервно.

Квоте взе мократа кърпа от Летописеца и отново избърса кръвта от окото си.

— Съжалявам, че те прекъснах преди малко, Баст. Какво се готвеше да ме попиташ?

Баст се поколеба, сетне каза:

— Преди по-малко от три дни ти уби пет скраела, Реши. — Той махна към вратата. —

Какво е някакъв си главорез в сравнение с тях?

— Доста внимателно подбрах времето и мястото за скраелите, Баст — обясни

съдържателят. — А и не се отървах напълно невредим.

Летописеца изненадано вдигна поглед.

— Ранен ли беше? — попита той. — Не знаех това. Не изглеждаше…

В ъгълчетата на устата на Квоте се появи лека крива усмивка.

— Човек трудно се отказва от старите си навици — отвърна той. — Трябва да се грижа за

репутацията си. Освен това нас, героите, ни раняват само при подходящи, драматични

обстоятелства. Ако беше разбрал, че на Баст му се наложи да ми направи към три метра

шевове след битката, това само щеше да съсипе историята.

Внезапно на лицето на помощника проблесна разбиране.

— Разбира се! — извика той с изпълнен с облекчение глас. — Забравих. Раните ти от

скраелите още не са заздравели. Знаех си, че е нещо такова.

Квоте сведе поглед към пода. Всяка част от тялото му беше отпусната и уморена.

— Баст… — започна той.

— Знаех си, Реши — заяви младежът с категоричен тон. — Няма начин някакъв си

главорез да те победи.

Съдържателят си пое леко дъх и след това го изпусна наведнъж.

— Сигурен съм, че е така, Баст — спокойно рече той. — Ако бях със свежи сили,

предполагам, че можеше да се справя и с двамата.

Изражението на помощника отново стана несигурно. Той се обърна към Летописеца.

— Как позволи това да се случи? — поиска обяснение той.

— Вината не е негова, Баст — разсеяно каза Квоте. — Аз започнах боя.

Той сложи няколко пръста в устата си и предпазливо започна да опипва отвътре. Когато

ги извади, те бяха покрити с яркочервена кръв.

— Предполагам, че ще загубя този зъб — замислено отбеляза той.

— Няма да загубиш зъба си, Реши — пламенно го увери Баст. — Няма.

Съдържателят леко помръдна с рамене, сякаш се опитваше да ги свие, без да помръдне

тялото си повече, отколкото е необходимо.

— Това няма особено значение в голямата схема на нещата, Баст. — Той притисна

кърпата към косата си и след това я погледна. — А и сигурно няма да се наложи да ме шиеш.

— Изправи се върху стола си. — Да вечеряме и да се връщаме към историята. — Повдигна

вежди към Летописеца. — Ако все още имаш желание, разбира се.

Писарят го погледна безизразно.

— Реши — обезпокоено каза помощникът, — не изглеждаш добре. — Той протегна ръка.

— Дай да погледна очите ти.

— Нямам сътресение, Баст — раздразнено отговори Квоте. — Имам четири счупени

ребра, звънтене в ушите и един клатещ се зъб. Имам няколко дребни наранявания по скалпа,

които изглеждат по-сериозни, отколкото всъщност са. Носът ми е разкървавен, но не счупен

и утре целият ще съм в синини. Все пак сме имали и по-лоши случаи. — Той отново леко сви

рамене. — А и те ми напомниха за нещо, което почти бях забравил. Вероятно трябва да им

благодаря за това. — Замислено опипа челюстта си и обходи с език устата си. — Може би

благодарностите ми не трябва да са чак толкова сърдечни.

— Реши, ще трябва да те шия — настоя Баст. — И трябва да ми позволиш да направя

нещо за този зъб.

— Просто няколко дни ще дъвча на другата страна — заяви съдържателят и стана от

стола си.

Помощникът хвана ръката му. Очите му бяха сурови и тъмни.

— Седни, Реши — думите му не прозвучаха като молба, а гласът му беше неочаквано

нисък като тътена на далечна гръмотевица. — Седни.

Квоте седна.

Летописеца кимна одобрително и се обърна към Баст:

— Какво да направя, за да помогна?

— Не ми се пречкай — рязко отвърна младежът. — И гледай да остане в този стол,

докато се върна.

Той се качи на горния етаж.

Настъпи тишина.

— Подчинително наклонение значи — обади се писарят.

— В най-добрия случай — рече съдържателят, — то е безсмислено. Излишно усложнява

езика. Дразни ме.

— О, хайде стига — отсече Летописеца и гласът му прозвуча леко обидено. —

Подчинителното наклонение е в основата на хипотетичния израз. Когато е използвано

правилно… — Той не довърши, тъй като в стаята нахлу Баст.

Той беше намръщен и държеше малка дървена кутия.

— Донеси ми вода — заповеднически се обърна помощникът към писаря. — Прясна вода

от бурето за дъждовна вода, а не от помпата. След това ще ми трябва мляко от изстудителя,

малко затоплен мед и широка купа. После оправи бъркотията наоколо и не ми се пречкай.

Баст изми порязването на скалпа на Квоте, след това вдяна един от космите му в игла от

кост и направи четири стегнати шева в кожата му. Справи се по-добре от шивачка.

— Отвори уста — нареди му помощникът, след което надникна вътре и се намръщи, като

опипа един заден зъб с пръст. Кимна сякаш на себе си.

Той подаде на съдържателя чаша вода.

— Изплакни си устата, Реши. Направи го няколко пъти и изплюй водата обратно в

чашата.

Квоте го направи. Когато свърши, водата беше червена като вино.

Летописеца се върна с бутилка мляко. Баст го помириса, след това сипа малко от него в

широката глинена купа. После добави бучка мед и го разбърка. Топна пръст в чашата с

кървава вода, извади го и остави една-единствена капка от него да падне в купата.

Отново разбърка сместа и подаде купата на съдържателя.

— Отпий глътка от това — нареди той. — Не го преглъщай. Дръж го в устата си, докато