Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

не ти кажа.

С любопитно изражение Квоте вдигна купата и отпи глътка от млякото.

Баст също отпи една глътка. След това затвори очи за доста продължителен момент от

време и лицето му стана напрегнато и съсредоточено. Отвори очи. Доближи купата близо до

устата на съдържателя и я посочи.

Квоте изплю своята глътка мляко. Беше съвсем бяла като каймак.

Помощникът допря купата до своята уста и се изплю. Беше розова пяна.

Очите на съдържателя се разшириха.

— Баст — каза той, — не трябва…

Младежът направи рязък жест с едната си ръка, очите му продължаваха да са все така

сурови.

— Не съм искал мнението ти, Реши.

— Това е повече, отколкото трябва да направиш, Баст — рече Квоте и смутено сведе

поглед.

Тъмнокосият млад мъж протегна ръка и нежно докосна лицето на своя учител. За момент

помощникът изглеждаше уморен, изтощен до мозъка на костите си. Той бавно поклати глава

с объркано и смаяно изражение.

— Ти си идиот, Реши.

Баст отдръпна ръка и умората изчезна. Той посочи към бара, където Летописеца седеше

и ги наблюдаваше.

— Донеси храната — заповяда му, след което посочи към Квоте. — А ти разказвай

историята.

После се завъртя на пети, отиде до стола си край камината и се отпусна на него, сякаш

беше трон. Плесна рязко два пъти с ръце.

— Забавлявай ме! — заяви той с широка, безумна усмивка.

И дори от мястото си край бара, където стояха, съдържателят и писарят можеха да видят

кръвта по зъбите му.

137.

Въпроси

Макар да изглеждаше, че кметът на Левиншир одобрява начина, по който бях постъпил с

членовете на лъжливата трупа, знаех, че нещата не са толкова прости. Според закона на

желязото бях виновен за поне три тежки престъпления, всяко от които бе достатъчно, за да

ме обесят.

За съжаление всички в Левиншир знаеха името и описанието ми и аз се безпокоях, че

историята за онова, което бях сторил, може да ме изпревари по пътя. Ако това станеше, като

нищо щях да стигна до някой град, в който местните пристави щяха да изпълнят дълга си и

да ме заключат, докато някой пътуващ съдия не дойде, за да отсъди по моето дело.

Затова се отправих към Северин с най-голямата скорост, с която можех. Бяха ми нужни

два дни усилено ходене, след което си купих място в една пощенска кола, отиваща на юг.

Слуховете пътуват бързо, но човек може да ги изпревари, ако е готов да се придвижва

скоростно и да се лиши от малко сън.

След три дни пътуване, което ми раздруса костите, пристигнах в Северин. Пощенската

кола влезе в града през източната порта и за пръв път видях бесилката, за която ми беше

разказал Бредон. Гледката на избелелите кости в желязната клетка не допринесе много за

разсейването на моите тревоги. Маерът беше поставил в нея човек за обикновено

разбойничество. Какво ли би сторил с някой, който е избил девет пътуващи музиканти?

Силно се изкушавах да отида направо в „Четирите свещи“, където се надявах да открия

Дена въпреки онова, което беше казал Ктаех. Но бях покрит с четиридневна пот и мръсотия.

Имах нужда от баня и от хубаво търкане, преди да говоря с когото и да е било.

Веднага щом влязох в имението на маера, изпратих пръстен и бележка на Стейпс,

знаейки, че това е най-бързият начин да уредя разговор насаме с Алверон. Върнах се в стаите

си с известно закъснение, макар това да означаваше, че трябва да подмина безцеремонно

няколко придворни в залите. Тъкмо бях оставил пътната си торба и бях изпратил слугите за

гореща вода, когато на вратата се появи Стейпс.

— Млади господарю Квоте! — На лицето му грейна усмивка, той сграбчи ръката ми и я

разтърси. — Радвам се да ви видя отново тук. В името на бога и неговата дама! Безпокоях се

за вас!

— Хубаво е да съм отново тук, Стейпс. — Ентусиазмът му ме накара да се усмихна. —

Много ли изпуснах?

— Много ли? — засмя се той. — Първото е, че пропуснахте сватбата.

— Сватбата? — попитах аз, но още докато го казвах, се сетих за отговора. — Сватбата на

маера?

Стейпс кимна развълнувано.

— О, беше нещо грандиозно. Жалко, че ви се наложи да отсъствате по това време, като се

има предвид… — Той ме погледна многозначително, но не каза нищо друго.

Стейпс беше неизменно много дискретен.

— Май не са си губили времето, нали?

— Минаха два месеца от годежа — рече Стейпс с нотка на упрек. — Напълно в рамките

на благоприличието. — Видях, че се поотпусна и ми смигна. — Което не означава, че и

двамата не бяха малко нетърпеливи.

Изкикотих се и в този миг момчетата за поръчки се появиха с ведра, от които се вдигаше

пара. Плисъкът на водата, когато започнаха да пълнят ваната, беше като сладка музика за

ушите ми.

Прислужникът ги изчака да си тръгнат, след което се наведе по-близо до мен и каза с по-

тих глас:

— Ще сте доволен да научите, че другият ни нерешен въпрос беше разрешен по подходящ

начин.

Погледнах го неразбиращо, мъчейки се да си припомня какво може да има предвид той.

Толкова много неща се бяха случили, откакто заминах…

Стейпс видя изражението на лицето ми.

— Каудикус — добави той и когато произнесе името, устата му се изкриви, сякаш беше

хапнал нещо горчиво. — Дагон го доведе два дни след като заминахте. Беше си намерил

скривалище само на петнайсетина километра от града.

— Толкова близо? — изненадах се аз.

Стейпс кимна мрачно.

— Беше се скрил в една ферма като язовец в дупката си. Уби четирима души от личната

гвардия на маера и коства на Дагон едно око. Накрая го хванаха едва след като подпалиха

къщата.

— И после какво се случи? — попитах аз. — Едва ли е имало съдебен процес.

— Въпросът беше решен — повтори Стейпс — по подходящ начин.

Той изрече последните думи с мрачна окончателност. Обикновено добродушните му очи

бяха присвити и в тях проблясваше омраза. В този миг кръглоликият дребен мъж никак не

приличаше на бакалин.

Спомних си как Алверон спокойно беше наредил да му отрежат палците. Като се имаше

предвид какво бях чувал за внезапния и силен гняв на маера, се съмнявах, че някой някога ще

види отново Каудикус.

— Маерът успя ли да разбере защо? — макар да говорех тихо, оставих останалото

недоизказано, защото знаех, че прислужникът няма да одобри, ако открито спомена за

отравянето.

— Не е моя работа — предпазливо отвърна Стейпс.

Тонът му беше леко обиден, сякаш искаше да каже, че добре знам, че не трябва да го

питам такива неща.

Оставих тази тема, защото бях наясно, че няма да успея да измъкна нищо повече от него.

— Ще ми направиш услуга, ако занесеш нещо на Алверон от мое име — казах аз и отидох