Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Хеспе хвърли на Мартен меха с водата и той отпи голяма глътка.

— Така е по-добре. — Той прочисти гърлото си. — Докъде бях стигнал?

Бяхме в Елд от дванайсет дни и бяхме навлезли в постоянен ритъм. Мартен промени

облога ни така, че да отразява нарасналите ни умения. В началото го направи десет към

едно, а после петнайсет към едно като споразумението, което беше сключил с Дедан и

Хеспе.

Познанията ми за езика на жестовете на адемците нарастваха и Темпи вече не беше за

мен празна бяла страница. Докато изучавах езика на тялото му, пред мен бавно започна да се

разкрива колоритният му образ.

Той беше внимателен и благороден човек. Дедан го беше раздразнил с неуместното си

поведение. Адемецът обичаше шегите, макар че много от моите нямаха особен успех при

него, а онези, които той се опитваше да каже, неизменно губеха смисъла си при превода.

Това не означава, че нещата между нас бяха идеални. От време на време все още го

засягах и допусках гафове, които не осъзнавах дори и след като се бяха случили. Всеки ден

подражавах на странния му танц и той демонстративно продължаваше да не ми обръща

внимание.

— И така, Таборлин трябвало да избяга — продължи историята си Мартен. — Но когато

огледал пещерата, не видял врата, нито прозорци. Бил заобиколен само от гладък, твърд

камък. Ала Таборлин Великия знаел имената на всички неща и затова те му се подчинявали.

Той казал на камъка: „Счупи се!“, и камъкът се счупил. Стената се разкъсала като парче

хартия и през дупката Таборлин видял небето и вдъхнал сладкия пролетен въздух. Той

излязъл от пещерата, отишъл в замъка и стигнал до портите на кралската зала. Вратите били

залостени, за да не влезе, но той им наредил: „Горете!“, и от тях останала само фина сива

пепел. Таборлин влязъл в залата и видял крал Сайфус да седи там с петдесет стражи. Кралят

извикал: „Заловете го!“ Но стражите току-що били видели как портите се превърнали в

пепел, затова пристъпили към Таборлин, но никой от тях не се приближил твърде много,

ако разбирате какво искам да кажа. Крал Сайфус изкрещял: „Страхливци! Ще се бия срещу

Таборлин с магия и ще го победя!“ Той също се страхувал от Таборлин, но добре го

прикривал. Освен това в него бил жезълът на Таборлин, а самият Таборлин нямал нищо.

Тогава Таборлин казал: „Ако си толкова смел, върни ми жезъла, преди да се дуелираме.“

„Разбира се“, отвърнал Сайфус, макар да нямал намерение да го върне. „Той е точно до теб,

в онзи сандък там…“ — Мартен ни огледа съзаклятнически. — Виждате ли, Сайфус знаел,

че сандъкът е заключен и за него има само един ключ. А той бил в неговия джоб. И така,

Таборлин отишъл до сандъка, но не успял да го отвори. Тогава Сайфус се засмял, същото

сторили и неколцина от стражите. Това разгневило Таборлин. И преди някой да успее да

направи каквото и да било, той ударил по капака на сандъка и извикал: „Едро!“ Сандъкът се

отворил и Таборлин грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, и се увил с него.

— Мартен отново си прокашля. — Извинете ме — каза той и замълча, за да отпие една

голяма глътка.

— Според теб в какъв цвят е било наметалото на Таборлин? — обърна се Хеспе към

Дедан.

— Какво искаш да кажеш? — Дедан леко сбърчи чело, сякаш се готвеше да се намръщи.

— Нали се твърди, че е нямало определен цвят.

— Знам това. — Хеспе стисна устни. — Но когато мислиш за него, как изглежда то в

главата ти? Нали трябва да си го представиш по някакъв начин?

Дедан се замисли за момент.

— Винаги съм си го представял някак блестящо — отвърна той — Като паветата пред

работилница за леене на лоени свещи след проливен дъжд.

— Аз пък винаги съм си мислела, че е мръсносиво — каза тя — и избеляло, защото

Таборлин постоянно е бил на път.

— В това има смисъл — съгласи се Дедан и видях как лицето на Хеспе отново омекна.

— Бяло — предположи Темпи. — Мисля бяло. Няма цвят.

— Винаги съм мислел, че цветът му е бледосин — призна Мартен и вдигна рамене. —

Знам, че не звучи особено смислено, но просто така си го представям.

Всички обърнаха погледи към мен.

— Понякога си го представям шарено — рекох аз, — съшито от парчета плат с различен

цвят. Но през по-голямата част от времето си го представям тъмно. Сякаш има цвят, но той е

твърде тъмен, за да го видиш.

Когато бях малък, слушах историите за Таборлин с широко отворени очи. Сега, когато

знаех истината за магията, те ми доставяха различна наслада — едновременно ме

развеселяваха и ме караха да изпитвам носталгия.

Но в сърцето си имах специално място за наметалото на Таборлин, което нямало

определен цвят. Голяма част от силата на Таборлин се криела в неговия жезъл. Мечът му бил

смъртоносен. Ключът, монетата и свещта били неговите ценни инструменти. Но наметалото

било сърцето на Таборлин. То му помагало да се дегизира, когато било необходимо, и да се

скрие, когато се забърквал в неприятности. Пазело го от дъжд, стрели и огън.

Можел да крие в него разни неща и многобройните му джобове били пълни с всякакви

чудесии — нож, детска играчка, цвете за някоя дама. Каквото и да било нужно на Таборлин,

то можело да бъде открито някъде в наметалото му с неопределен цвят. Точно тези истории

ме бяха накарали да помоля майка ми да ми купи моето първо наметало, когато бях малък…

Придърпах сегашния си опърпан плащ по-близо около себе си — грозния, дрипав и

избледнял плащ, който бях взел от калайджията. По време на едно от отиванията ни до

Кросон за провизии бях взел парче плат и бях пришил доста нескопосано няколко джоба

върху вътрешната страна на новото си наметало. Но това не можеше да замени моя

тъмночервен плащ или прелестния плащ в черно и зелено, който Фела ми беше направила.

Мартен отново се прокашля и подхвана своята история:

— И така, Таборлин ударил с ръка по сандъка и извикал: „Едро!“ Капакът се отворил и

той грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, а също и жезъла си. Призовал

могъщи светкавици и убил двайсет от стражите. След това призовал огнена стена и избил

още двайсет. Останалите захвърлили мечовете си и замолили за милост. Тогава Таборлин

взел останалите си вещи от сандъка. Извадил ключа и монетата си и ги прибрал на сигурно

място. Накрая извадил медния си меч Скиалдрин, препасал го…

— Какво? — прекъсна го Дедан със смях. — Глупава главо, мечът на Таборлин не е бил

направен от мед.

— Млъкни, Ден — сопна се Мартен, раздразнен от прекъсването. — Със сигурност е бил

от мед.

— Ти млъкни — не се предаде Дедан. — Кой изобщо е чувал за меден меч? Медта не