Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

помогне да разберем дали има и други хора наоколо.

Мартен нетърпеливо местеше очи между двама ни.

— Е, какво ще кажете? — попита той накрая.

— Какво му е специалното? — послушно попитах аз.

Мартен се усмихна.

— Листата на Ан е интересно растение, защото има непоносимост към хората — отвърна

той. — Ако някоя част от него се докосне до кожата ви, то ще почервенее, сякаш е късна

есен. Дори повече от това — ще стане червено като наемническите ти дрехи — обърна се

той към Темпи. — След това ще изсъхне и ще умре.

— Наистина ли? — попитах аз, като вече не ми се налагаше да се преструвам на

заинтригуван.

Следотърсачът кимна.

— Капка пот би го убила по същия начин. Което означава, че в повечето случаи ще умре

дори и само от докосването до дрехите на човек, до бронята му, до пръчката, която държи,

или до меча му. — Той посочи към хълбока на Темпи. — Някои хора твърдят, че умира дори

и само ако дишаш срещу него — добави Мартен. — Но не знам дали това е истина.

Следотърсачът се обърна и ни поведе встрани от листата на Ан.

— Тази част от гората е много, много стара. Това растение не може да бъде забелязано

близо до местата, където живеят хора. Тук сме отвъд края на картата.

— Дори не сме стигнали края на картата, камо ли отвъд него — възпротивих се аз. —

Знаем къде се намираме.

— Краищата на картите не са само външни, те са и вътрешни — като дупки. Хората

обичат да се преструват, че знаят всичко за света, особено богатите. Картите вършат чудесна

работа за това. От тази страна на линията е полето на барон Такстуайс, а от тази — земята

на граф Ъптемюни. — Мартен се изплю. — На картите не може да има празни места, затова

онези, които ги чертаят, оцветяват тези места в тъмен цвят и ги наричат „Елд“. — Той

поклати глава. — Тази гора е голяма колкото Винтас. Тя не е ничия собственост. Ако

тръгнеш в погрешната посока, можеш да изминеш двеста километра и изобщо да не видиш

път, да не говорим пък за къща или за разорана нива. Наоколо има места, по които никога не

е стъпвал човешки крак и не е звучал човешки глас.

— Изглежда ми същата като повечето други гори, които съм виждал — огледах се аз.

— Вълкът прилича на куче — простичко отвърна Мартен. — Но не е. Кучето е… — Той

направи пауза. — Как се наричаха онези животни, които са непрекъснато около хората?

Крави, овце и тям подобни.

— Опитомени?

— Точно така — каза той и отново се огледа. — Фермата може да бъде опитомена.

Същото се отнася и за градина или парк. Повечето гори също. Хората берат гъби, режат

дърва за горене или водят там любимите си, за да се натискат с тях.

Той поклати глава и протегна ръка, за да докосне грубата кора на близкото дърво.

Жестът му беше странно нежен, почти любовен.

— Не и това място. То е старо и диво. И никак не го е грижа за нас. Ако онези хора,

които преследваме, ни изскочат отнякъде, дори няма да им се наложи да погребват телата

ни. Труповете ще лежат на земята сто години и никой няма да се доближи до тях достатъчно,

че да се спъне в костите ни.

Огледах се към хълмовете и долините на земята наоколо. Ерозиралите скали,

безкрайните редици дървета. Опитах се да не мисля за това как маерът ме бе изпратил тук с

такава лекота, сякаш бях камък върху дъска за так. Беше ме изпратил в една от дупките на

картата — място, където никой никога нямаше да открие костите ми.

85.

Антракт — огради

Квоте седна изправен на стола си и проточи врат, за да погледне през прозореца. Тъкмо

се готвеше да махне на Летописеца да спре, когато върху дървената площадка отвън се чу

леко топуркане. Беше твърде бързо и тихо, за да идва от тежките ботуши на фермерите, и

скоро бе последвано от звънлив детски смях.

Летописеца подсуши страницата, върху която пишеше, и я пъхна под купчина празни

листа, а Квоте стана и се отправи към бара. Баст се облегна и залюля стола си на два крака.

Малко след това вратата се отвори и в странноприемницата влезе млад мъж с широки

рамене и едва набола брада. Той побутна пред себе си малко русо момиче. Зад него стоеше

млада жена, която държеше на ръце момченце, което беше още бебе.

Съдържателят се усмихна и вдигна ръка за поздрав.

— Мари! Хап!

Младата двойка размени няколко кратки думи, преди високият фермер да отиде при

Летописеца, като все така подбутваше момиченцето пред себе си. Баст се изправи и

предложи стола си на Хап.

Мари се приближи до бара, като небрежно отмести ръчичката на бебето, дърпаща косата

ѝ. Беше млада и красива, с усмивка на устата и умора в очите.

— Здравей, Коте.

— Не съм виждал двама ви от дълго време — каза съдържателят. — Искаш ли малко

сайдер? Съвсем пресен е, изстисках го сутринта.

Тя кимна и Коте напълни три халби. Баст отнесе две от тях на Хап и на дъщеря му.

Фермерът взе своята, но момиченцето се скри зад баща си и срамежливо занаднича иззад

рамото му.

— Дали малкият Бен иска да сипя и на него в отделна чаша? — попита съдържателят.

— Иска — отвърна Мари, като се усмихна на момченцето, което си смучеше пръстите. —

Но аз не бих му дала чашата, освен ако не искаш да чистиш пода. — Тя започна да рови в

джоба си.

Коте решително поклати глава и вдигна ръка.

— Не искам и да чуя за пари — каза той. — Хап не ми поиска и половината от онова,

което заслужаваше, задето ми поправи оградата отзад.

— Благодаря ти за любезността, Коте. — Мари се усмихна с уморена и неспокойна

усмивка и взе халбата.

Тя отиде до мястото, където съпругът ѝ седеше и разговаряше с Летописеца. Жената

заговори на писаря, като се клатеше леко напред-назад и подрусваше бебето на хълбока си.

Съпругът ѝ закима в съгласие и от време на време вмъкваше по някоя дума. Летописеца

топна перото и започна да пише.

Баст се върна при бара и се облегна върху него, наблюдавайки с любопитство

отдалечената маса.

— Все още не мога да разбера всичко това — рече той. — Знам със сигурност, че Мари

може да пише. Пращала ми е писма.

Квоте погледна ученика си с любопитство, сетне сви рамене.

— Предполагам, че в момента той пише завещание и разпореждания, а не писма. Човек

би искал тези неща да са написани ясно и правилно и да не създават объркване. — Той

посочи към Летописеца, който притискаше тежък печат върху листа хартия. — Виждаш ли?

Това показва, че е служител на двора. Всичко, на което е свидетел, има правна тежест.

— Но това го прави свещеникът — възпротиви се Баст. — Отец Граймс е служебно лице

за всичко. Той регистрира браковете и документите, когато някой купи земя. Самият ти каза,

че църквата обожава архивите.