Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

запасът на баща ми се беше изчерпал. — Свих рамене и започнах да оправям постелята си.

— Затова започна да измисля истории, които приличат на главоблъсканици, и ме питаше

дали разбирам какво означават. — Усмихнах се малко тъжно. — Спомням си, че в

продължение на много дни мислех за това момче с винт в пъпа и се опитвах да открия какъв

е смисълът на историята.

— Доста е жестоко да постъпиш така с едно малко момче — намръщи се Мартен.

— Какво искаш да кажеш?

— Да те подлъгва по този начин само за да си мълчиш и да пазиш тишина. Това е подла

постъпка.

Думите му ме изненадаха.

— Той не го правеше от лошотия. Доставяше ми удоволствие. Така ми осигуряваше тема

за размисъл.

— Но това е било безсмислено. Невъзможно.

— Не е безсмислено — възразих аз. — Въпросите, на които не можем да отговорим, са

онези, от които научаваме най-много. Те ни учат как да мислим. Ако дадеш на човек

отговор, той печели само малко факти. Но ако му зададеш въпрос, ще потърси своите

собствени отговори. — Разстлах одеялото си върху земята и разпънах върху него протрития

плащ на калайджията, с който щях да се завия. — Така, когато той открие отговорите, те ще

бъдат по-ценни за него. Колкото по-труден е въпросът, толкова по-усилено търсим отговора

му. А колкото по-трудно е търсенето, толкова повече научаваме. Един невъзможен въпрос…

Не довърших, защото внезапно осъзнах нещо. Елодин. Точно това правеше той. Всичко, с

което се занимаваше по време на часовете ни — игрите, намеците, загадъчните гатанки, —

всички тези неща бяха своеобразни въпроси.

Мартен поклати глава и се отдалечи, но аз бях потънал в мислите си и почти не му

обърнах внимание. Търсех отговори и въпреки всичко, което си бях мислил досега, Елодин

се бе опитал да ми ги даде. Онова, което бях възприел като опити да си придава злонамерена

тайнственост, всъщност бе неговият настойчив подтик да търсим истината. Седях там,

мълчалив и зашеметен от размаха на неговото обучение, както и от собственото си

неразбиране, от своята слепота.

84.

Краят на картата

Продължихме да напредваме полека през Елд. Започвахме деня с надеждата, че ще

открием следи, и го завършвахме с разочарование.

Успешната развръзка на нашето начинание изглеждаше все по-малко вероятна и всички в

групата постепенно ставаха все по-раздразнителни, а злобните подмятания помежду ни —

все по-чести. Страхът на Дедан от мен бе отслабнал и той постоянно ме предизвикваше.

Поиска да купим бутилка алкохол с парите от кесията на маера. Аз отказах. Смяташе, че

няма нужда някой да остава на пост през нощта, а е достатъчно само да сложим сигнално

въже. Не се съгласих.

Всяка малка битка, която печелех, го дразнеше все повече и повече. И недоволното му

мърморене се увеличаваше, докато дните на нашето търсене се нижеха един след друг. Не

беше толкова самоуверен, че да се впусне в пряк сблъсък с мен. Само от време на време ми

подхвърляше подигравателни коментари и демонстрираше сърдито неподчинение.

От друга страна, двамата с Темпи постепенно изграждахме нещо като приятелство.

Атуранският му ставаше все по-добър, и аз бях напреднал с адемския дотолкова, че онова,

което се опитвах да кажа, бе просто неясно, а не направо объркващо.

Продължавах да имитирам Темпи, докато той изпълняваше своя танц, а той все така не

ми обръщаше внимание. Сега, след като известно време бях повтарял упражненията,

започнах да усещам, че в тях има нещо войнствено. Бавното движение с една ръка

приличаше на юмручен удар, а плавното вдигане на крака — на ритник. Ръцете и краката ми

вече не се тресяха от усилието да се движа бавно като него, но все още се ядосвах колко

тромав изглеждам. Най-много мразя да не правя нещо както трябва.

Например по средата на упражненията имаше движение, което изглеждаше съвсем лесно.

Темпи се обръщаше, завърташе ръцете си в кръг и правеше малка крачка напред. Но когато и

аз се опитвах да сторя същото, неизбежно се спъвах. Пробвах да пристъпя по пет-шест

различни начина, но така и не постигнах успех.

Но в деня след моята история за „хлабавия винт“, както започна да я нарича Дедан,

Темпи спря да ме пренебрегва. Когато и този път се спънах, той спря и се обърна с лице към

мен. Пръстите му се раздвижиха, изразявайки неодобрение и раздразнение.

— Направи го отново — подкани ме той и застана в позицията, предхождаща моето

спъване.

Застанах в същото положение и се опитах да му подражавам. Отново загубих равновесие

и трябваше да преместя краката си, за да не се спъна.

— Краката ми са глупави — промърморих аз на адемски и извих пръстите на лявата си

ръка, за да покажа смущението си.

— Не. — Темпи натисна хълбоците ми, за да ги завърти, след това бутна раменете ми

назад и ме плесна през коленете, за да ме накара да ги свия. — Да.

Отново се опитах да пристъпя напред и усетих разликата. Пак загубих равновесие, но

този път съвсем малко.

— Не — повтори адемецът. — Наблюдавай. — Той потупа рамото си. — Това.

Застана само на крачка от мен и повтори движението. Завъртя се, ръцете му направиха

кръгово движение встрани и рамото му ме бутна в гърдите. Беше същото движение, което

човек би направил, ако се опитва да отвори врата с рамо.

Темпи не се движеше много бързо, но рамото му ме отмести встрани. Не беше грубо или

внезапно, но силата му бе непреодолима, както когато кон те бутне на оживена улица.

Направих движението отново, като сега съсредоточих вниманието си в рамото. Този път

не се препънах.

Тъй като само ние бяхме останали в лагера, сдържах усмивката си и направих жест с ръка

— щастие .

— Благодаря.

Слабо казано.

Темпи не отговори. Лицето му беше безизразно, ръцете — неподвижни. Той просто се

върна на мястото, където стоеше преди, и започна своя танц отначало с гръб към мен.

Опитах се да приема невъзмутимо тази размяна на реплики, но истината бе, че е голям

комплимент. Ако знаех повече за адемците, щях да разбера, че тя е нещо далеч по-голямо.

* * *

Двамата с Темпи се качихме на един хълм, за да намерим Мартен, който ни чакаше там.

Беше твърде рано за обяд, затова в гърдите ми се надигна надежда. Помислих си, че след

дългите дни на търсене най-сетне е открил следите на бандитите.

— Исках да ви покажа това — каза Мартен и посочи високо, ветрилообразно и подобно

на папрат растение на три метра от нас. — От години не съм го виждал.

— Какво е това?

— Нарича се листата на Ан — гордо отвърна той и хвърли поглед към растението. —

Трябва да се оглеждате за него. Не са много онези, които го познават, но то може да ни