Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

— После бих искал да те целуна — продължил той.

— Една уста вкусва друга и аз изпълнявам желанието ти.

Тя се навела близо до него. Дъхът ѝ бил сладък, устните ѝ твърди като плод. От

целувката ѝ момъкът останал без дъх и за пръв път в живота му устата му се извила в

някакво подобие на усмивка.

— А какво е третото нещо? — попитала луната.

Очите ѝ били тъмни и мъдри, а усмивката ѝ — съвършена и многозначителна.

— Името ти — изрекъл на един дъх Джакс, — с което да мога да те наричам.

— Едно тяло… — започнала луната, пристъпила нетърпеливо напред и след това

направила пауза. — Само името ми? — попитала тя и плъзнала ръка около кръста му.

Младежът кимнал.

Тя се навела още по-близо и с топлия си дъх прошепнала в ухото му: „Лудис“ .

Тогава Джакс извадил черната желязна кутия, затворил капака и така хванал името ѝ

вътре.

— Сега знам името ти — отсякъл той. — Значи имам власт над теб. И казвам, че трябва

да останеш с мен завинаги, за да съм щастлив.

Така и станало. Кутията в ръката му вече не била студена. Била топла и в нея той можел

да почувства името на луната, което пърхало като нощна пеперуда, блъскаща се в стъклото

на прозорец.

Може би момъкът затворил кутията твърде бавно. Или може би твърде бавно спуснал

закопчалката. Или пък просто нямал късмет в нищо. Но в крайна сметка успял да хване само

част, а не цялото име на луната.

И така, Джакс успял да я задържи за известно време, но тя винаги му се изплъзвала.

Измъквала се от счупената му къща и се връщала в нашия свят. Ала тъй като той притежавал

част от името ѝ, тя трябвало неизменно да се връща при него.

* * *

Хеспе ни погледна и се усмихна.

— Ето затова луната винаги се променя. И това е мястото, където я държи Джакс, когато

тя не е в нашето небе. Той успял да я хване и тя все още е при него. Но само той си знае дали

е щастлив, или не.

Настъпи дълго мълчание.

— Това беше чудесна история — отбеляза Дедан.

Хеспе сведе поглед и макар че на светлината на огъня беше трудно да се забележи, бях

готов да заложа едно пени, че е поруменяла. Суровата Хеспе, за която никога не бих

предположил, че е способна да се изчерви дори и съвсем леко.

— Отне ми доста време да си я припомня цялата — призна тя. — Майка ми ми я

разказваше, когато бях малко момиче. Винаги една и съща история, всяка вечер. Каза ми, че

я е научила от нейната майка.

— Е, трябва непременно и ти да я разкажеш на своите дъщери — посъветва я Дедан. —

Тази история е твърде хубава, за да бъде забравена.

Хеспе се усмихна.

* * *

За съжаление тази спокойна вечер беше като затишие пред буря. На следващия ден Хеспе

направи коментар, който обиди Дедан, и два часа си съскаха един на друг като разгневени

котки всеки път, щом се погледнеха.

Дедан се опита да убеди всички, че трябва да се откажем от търсенето и да се хванем да

работим като пазачи на някой керван с надеждата бандитите да ни нападнат. Мартен

отвърна, че в това има толкова смисъл, колкото да се опитваш да откриеш мечи капан, като

стъпиш в него. Следотърсачът беше прав, но това не попречи двамата с Дедан да се заяждат

през следващите няколко дни.

Два дни по-късно Хеспе нададе изненадващо момичешки и разтревожен писък, докато се

къпеше. Изтичахме да ѝ помогнем, очаквайки да открием бандитите, но вместо това

заварихме Темпи чисто гол и нагазил до колене в потока. Хеспе стоеше полугола на брега и

от нея се стичаше вода. Мартен намери това за доста смешно, но наемницата не мислеше

така. И единственото нещо, което възпря Дедан да не се втурне разярено и да нападне

Темпи, бе това, че не се сети как да атакува гол мъж, без да го погледне и да го докосне.

На следващия ден времето стана мъгливо и влажно и това развали настроението на

всички ни и още повече забави търсенето.

След това започна да вали.

89.

Да изгубиш светлината

През последните четири дни времето постоянно беше облачно и често валеше. В

началото дърветата ни осигуряваха някакъв подслон, но скоро открихме, че листата над

главите ни едва задържат дъжда и при най-малкия порив на вятъра ни обливаха със струи от

тежки капки, които се бяха насъбирали горе с часове. Това означаваше, че независимо дали в

момента вали, или не, върху главите ни постоянно капеше и бяхме мокри през цялото време.

Вече нямаше истории след вечеря. Мартен настина и с влошаването на състоянието му

стана навъсен и саркастичен. А два дни по-рано хлябът бе започнал да се овлажнява. Това

навярно не ви се струва нещо сериозно, но ако някога сте опитвали да ядете влажен хляб,

след като цял ден сте вървели в дъжда, тогава знаете как това може да ви вкисне.

Дедан стана неконтролируем. Дърпаше се и се оплакваше и от най-простите задачи.

Последния път, когато ходи до града за провизии, донесе бутилка дрег вместо картофи,

масло и тетива. Хеспе го беше зарязала в Кросон и той се върна в лагера чак към полунощ,

като вонеше на алкохол и пееше толкова силно, че можеше да накара и мъртвите да си

запушат ушите.

Не си направих труда да го нахокам. Колкото и остър да беше езикът ми на член на трупа,

Дедан очевидно беше имунизиран срещу него. Вместо това изчаках, докато задреме, изсипах

останалия дрег в огъня и оставих бутилката върху въглените, така че да я види. След това той

спря с постоянното си пренебрежително мърморене по мой адрес и потъна в ледено

мълчание. Макар тишината да беше приятна, знаех, че това е лош знак.

Като се има предвид, че групата ни ставаше все по-избухлива, реших всеки от нас сам да

търси следи. Отчасти причината бе, че ако ходехме един след друг във влажния торф,

стъпките ни със сигурност щяха да се отбелязват в почвата и щяхме да оставяме следи. Но

основната причина бе, че знаех, че ако изпратя Дедан и Хеспе заедно, накрая техните

караници ще предупредят всички бандити в радиус от петнайсет километра.

* * *

Върнах се в лагера подгизнал и отчаян. Оказа се, че ботушите, които бях купил в

Северин, изобщо не бяха непромокаеми и попиваха водата като гъби. Вечер можех да ги

изсуша на топлината на огъня и с малко внимателно използвана симпатия. Но веднага щом

направех и три крачки, те отново подгизваха.

И така, на всичкото отгоре и краката ми бяха студени и мокри от дни наред.

Беше двайсет и деветият ни ден в Елд и когато превалих малкия хребет, скриващ

последния ни лагер, забелязах Дедан и Хеспе да стоят от двете срещуположни страни на

огъня, без да си обръщат внимание един на друг. Хеспе смазваше меча си. Дедан разсеяно

мушкаше земята пред себе си с една заострена пръчка.