Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

— Кожа — кимна той. — Твърда, с метал по нея.

Дедан се поотпусна.

— Това поне е нещо — замислено рече той и след това хвърли пронизващ поглед към

Хеспе. — Какво? Защо ме гледаш така?

— Не гледах теб — хладно отвърна наемницата.

— Погледна ме и завъртя очи ето така. — Той се обърна към Мартен. — Видя я как

завъртя очи, нали?

— Млъкнете! — изръмжах им аз.

За моя изненада настъпи тишина. Закрих очите си с длани и се опитах да обмисля

сериозно ситуацията.

— Мартен, кога ще се стъмни?

Той вдигна поглед към тъмносивото небе.

— Още час и половина ще е светло като сега — отвърна той с дрезгав глас. —

Достатъчно, за да вървим по следи. След това може би още четвърт час ще имаме слаба

светлина. Слънцето ще залезе бързо зад тези облаци.

— Ще можеш ли да се справиш с още малко обикаляне днес? — попитах го аз.

Усмивката му ме изненада.

— Ако можем да намерим кучите синове тази нощ, нека го направим. Достатъчно дълго

обикалям това забравено от бога място заради тях.

Кимнах, пресегнах се и взех щипка влажна пепел от жалкия ни малък огън. Разтрих я

замислено между пръстите си, събрах я в един малък парцал и я напъхах в плаща си. Не беше

особено добър източник на топлина, но беше за предпочитане пред нищо.

— Добре — започнах аз. — Темпи ще ни отведе при телата, след това ще видим дали ще

успеем да ги проследим обратно до лагера им.

Изправих се.

— Я чакай! — възкликна Дедан и вдигна ръка. — А ние?

— Двамата с Хеспе ще останете тук и ще пазите лагера. — Трябваше да си прехапя езика,

за да не добавя: „и се опитайте да поддържате огъня да не изгасне“.

— Защо? Да отидем всички заедно. Можем да се погрижим за тях тази нощ! — заяви той

и се изправи.

— А ако са цяла дузина? — попитах аз с възможно най-язвителния си тон.

Дедан замълча за момент, но не отстъпи:

— Ще разполагаме с предимството на изненадата.

— Няма да разполагаме с предимството на изненадата, ако и петимата бродим из района

и вдигаме шум — разпалено възразих аз.

— Тогава ти защо ще ходиш? — попита Дедан. — Може да отидат само Темпи и Мартен.

— Аз ще отида, защото трябва да видя с какво си имаме работа. Аз съм този, който ще

състави план, позволяващ ни да се измъкнем живи от тук.

— Защо изобщо планът трябва да бъде измислен от новобранец като теб?

— Губим време, докато е светло — уморено се намеси Мартен.

— Благословен да е Техлу, най-сетне проговори гласът на разума! — възкликнах аз и

погледнах Дедан. — Ние тръгваме. Вие оставате. Това е заповед.

— Заповед? — невярващо повтори Дедан като ехо.

Известно време двамата се измервахме с опасни погледи, след това аз се обърнах и

последвах Темпи към дърветата. В небето над главите ни проехтя гръмотевица. Между

дърветата повя вятър и за момент разнесе неспирно ръмящия ситен дъждец. Той бе заменен

от постоянен и силен дъжд.

90.

Да изпееш песен

Темпи повдигна боровите клони, с които бе покрил двамата мъже. Телата им бяха

внимателно положени по гръб и те изглеждаха така, сякаш спят. Коленичих край по-едрия,

но преди да успея да го огледам по-отблизо, усетих нечия ръка върху рамото си. Обърнах се

и видях адемецът да поклаща глава.

— Какво? — попитах аз.

Оставаше по-малко от час, докато се стъмни. Щеше да е достатъчно трудно да открием

лагера на бандитите, без да ни хванат. А да го направим на тъмно, в бурята, щеше да е

истински кошмар.

— Не го прави — настоя той. Твърдо. Сериозно. — Нарушаването на покоя на мъртвите

не е летхани.

— Трябва да знам повече за враговете ни. От телата мога да науча неща, които да ни

помогнат.

Устата му почти се присви. Неодобрение.

— Магия?

Поклатих глава.

— Не, просто гледам — посочих очите си и потупах слепоочието си — и мисля.

Темпи кимна. Но когато се обърнах към труповете, усетих отново ръката му върху рамото

си.

— Трябва да попиташ. Те са мои мъртъвци.

— Ти вече се съгласи — изтъкнах аз.

— Правилното нещо е да попиташ — настоя той.

Поех си дълбоко дъх.

— Мога ли да огледам твоите мъртъвци, Темпи?

Той кимна веднъж с тържествен вид.

Погледнах към мястото под близкото дърво, където Мартен внимателно оглеждаше

тетивата на лъка си.

— Искаш ли да провериш дали ще откриеш следата им? — попитах го, той кимна и се

отдръпна от дървото, а аз добавих: — На твое място бих започнал от там. — Посочих на юг

към място между два хребета.

— Знам си работата — рече той и се отдалечи, сложил лъка си на рамо.

Адемецът се отдръпна на няколко крачки встрани и аз отново насочих вниманието си

към телата.

В действителност единият от убитите бе доста по-едър от Дедан — беше като бик. Бяха

по-възрастни, отколкото очаквах, и по ръцете им имаше мазоли, които показваха, че дълги

години са се занимавали с оръжия. Това не бяха просто недоволни фермерчета, а истински

ветерани.

— Намерих следата им — стресна ме Мартен.

Заради постоянното шумолене на дъжда не бях чул звука от приближаването му.

— Ясна е като бял ден. И пиян свещеник може да я последва.

В небето проблесна светкавица, придружена с грохота на гърма. Заваля по-силно.

Намръщих се и придърпах подгизналия плащ на калайджията по-плътно върху раменете си.

Мартен килна глава назад и остави дъжда да вали право върху лицето му.

— Радвам се, че времето най-сетне ще ни е от някаква полза — каза той. — Колкото

повече вали, толкова по-лесно ще се промъкнем до лагера им и след това ще се измъкнем. —

Той избърса ръце в мократа си риза и сви рамене. — Освен това не можем да сме по-мокри,

отколкото сме в момента.

— Имаш право — съгласих се аз и се изправих.

Темпи покри телата с клоните и следотърсачът ни поведе на юг.

* * *

Мартен коленичи да разгледа нещо на земята и аз се възползвах от възможността да го

настигна.

— Следят ни — казах аз, като не си направих труда да шепна.

Бяха на поне двайсетина метра зад нас и шумът на дъжда, който се блъскаше в дърветата,

наподобяваше звука на вълни, разбиващи се в бряг.

Той кимна и се престори, че ми сочи нещо на земята.

— Не мислех, че си ги забелязал.

— Не си единственият сред нас, който има очи — усмихнах се аз и изчистих водата от

лицето си с влажната си ръка. — Колко мислиш, че са?

— Двама, може би трима.

Темпи се приближи до нас.

— Двама — каза той с увереност в гласа.

— Видях само един — признах аз. — Колко близо сме до лагера им?

— Нямам представа. Може да е отвъд следващия хълм, а може и да е на километри

разстояние. Засега имаме само тези две следи и не подушвам никакъв огън — рече Мартен,