Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

бил заглушен от гърма. Стоях съвсем неподвижен, докато очите ми не привикнаха към

мрака. Отне ми един миг трескаво търсене, за да открия Темпи. Той се намираше на пет

метра нагоре по склона, коленичил над някаква тъмна купчина — часовия.

Приближих се до него, като дращех с ръце и крака по влажните папрати и покритите с

кал листа. Над главите ни отново проблесна светкавица, този път по-слаба от предишната, и

аз видях, че от гърдите на часовия стърчи дръжката на една от стрелите на Мартен. Перата ѝ

се бяха разхлабили и сега се вееха на вятъра като някакво малко мокро знаме.

— Мъртъв е — обяви Темпи, когато двамата с Мартен се приближихме достатъчно, за да

го чуем.

Усъмних се в това. Дори и дълбока рана в гърдите не би могла да убие човек толкова

бързо. Но когато се приближих още малко, видях ъгъла на стрелата. Изстрелът го беше

уцелил право в сърцето. Погледнах Мартен с удивление.

— За такъв изстрел могат да се пеят песни — тихо рекох аз.

— Късмет — небрежно отвърна той и насочи вниманието си към върха на хребета на

няколко метра над нас. — Да се надяваме, че ми е останало още от него — добави той и

запълзя нагоре.

Докато се промъквах зад него, зърнах за миг Темпи, който продължаваше да стои на

колене край падналия мъж. Той се наведе по-близо до него, сякаш шепнеше на тялото.

След това пред очите ми се разкри лагерът и измести от съзнанието ми смътното

любопитство, което изпитвах към странностите на адемеца.

91.

Пламък, гръмотевица и пречупено дърво

Хребетът, по който пълзяхме, описваше широк полукръг, като лагерът на бандитите

оставаше в центъра на защитения полумесец, образуван от него. Така станът им се намираше

на дъното на нещо като голяма плитка купа. От нашата позиция видях, че отворената част

граничи с поток, който завива там и след това се отдалечава.

В средата на вдлъбнатината като колона се извисяваше внушителен дъб, който

засенчваше мястото с огромните си клони. От двете страни на гигантското дърво горяха два

огъня. Те щяха да са големи като клади, ако не беше дъждът. В момента едва хвърляха

достатъчно светлина, за да се вижда лагерът.

„Лагер“ не е правилната дума, по-точно ще е да го нарека „стан“. Имаше шест полеви

палатки — ниски и със скосени покриви. Най-вероятно бяха предназначени за спане и за

съхранение на провизиите. Седмата палатка приличаше по-скоро на малка шатра с

квадратна форма и бе достатъчно голяма, за да могат няколко души да стоят изправени в нея.

Шестима мъже се бяха струпали около огньовете, насядали върху импровизирани пейки.

Те се бяха настанили близо един до друг, за да се пазят от дъжда. Всички имаха суровите очи

и измъчения вид на опитни войници.

Приклекнах под върха на хребета и с изненада установих, че не изпитвам никакъв страх.

Обърнах се към Мартен и видях в очите му леко неспокоен блясък.

— Как мислиш, колко са? — попитах го аз.

Очите му просветнаха замислено.

— Поне по двама в палатка. Ако водачът им е в голямата палатка, това прави тринайсет,

а ние убихме трима. Значи остават десет. Най-малко десет. — Той нервно облиза устни. —

Но е възможно да спят и по четирима в палатка, а в голямата, при водача, могат да спят още

петима. Това прави трийсет, без трима.

— Значи в най-добрия случай ни превъзхождат двама срещу един — рекох аз. — Какво

ще кажеш за шансовете ни?

Очите му се насочиха към линията на хребета и след това се върнаха към мен.

— С двама срещу един ще се справим. Изненадата е на наша страна, съвсем близо сме. —

Той направи пауза и се закашля в ръкава си, след което се изплю. — Но там долу са поне

двайсет. Чувствам го.

— Можеш ли да убедиш Дедан?

— Той ще ми повярва — кимна Мартен. — Не е и наполовина толкова голям задник,

колкото изглежда през повечето време.

— Добре — отвърнах аз и се замислих за момент.

Нещата се развиваха по-бързо, отколкото можех да си представя. Така че въпреки всичко,

което се беше случило, Дедан и Хеспе все още бяха на пет-шест минути зад нас.

— Отиди да им кажеш да се върнат — наредих на Мартен — и ела да ни вземеш с Темпи.

Той сякаш се колебаеше.

— Сигурен ли си, че няма да е по-добре да тръгнете сега? Не знаем кога сменят часовите

си.

— Нали Темпи е с мен. А и ще ти отнеме само няколко минути. Искам да се опитам да ги

преброя по-точно.

Мартен бързо се отдалечи и двамата с Темпи се промъкнахме отново до върха на хребета.

Малко след това адемецът се премести още по-близо, докато лявата страна на тялото му не

се притисна към моята дясна.

Забелязах нещо, което по-рано бях пропуснал — на различни места в стана бяха забити

дървени стълбове, високи колкото колове за ограда.

— Стълбове? — попитах Темпи и забих пръст в земята, за да му покажа какво имам

предвид.

Той кимна, за да ми покаже, че е разбрал, и сви рамене.

Предположих, че бяха за връзване на конете или за сушене на мокрите дрехи. След това

насочих вниманието си към по-неотложни въпроси.

— Какво мислиш, че трябва да направим?

Адемецът мълча дълго.

— Да убием някои. Да си тръгнем. Да изчакаме. Други ще дойдат. Ние… — Той направи

характерната пауза, означаваща, че не знае думата, която иска да използва. — Изскочим зад

дърветата?

— Да ги изненадаме.

— Да ги изненадаме — кимна той. — Да изчакаме. Да преследваме останалите. Да

кажем на маера.

Кимнах. Не беше бързата развръзка, на която се бяхме надявали, но беше единственото

разумно решение срещу толкова голям брой хора. Когато Мартен се върнеше, тримата щяхме

да предприемем първата бърза атака срещу тях. Предполагах, че като разполагахме с

предимството на изненадата, Мартен можеше да уцели трима или четирима, преди да бъдем

принудени да побегнем. Вероятно нямаше да успее да убие всички, които уцелеше, но

бандитите, ударени от стрела, щяха да са по-малка заплаха за нас през идните дни.

— Има ли някакъв друг начин?

Настъпи дълго мълчание.

— Няма начин, който да е летхани — отвърна Темпи.

След като бях видял достатъчно, аз внимателно се плъзнах на около метър надолу, така

че да не се виждам. Потреперих под дъжда, който продължаваше да се сипе. Стори ми се по-

студен, отколкото преди няколко минути, и започнах да се безпокоя, че съм прихванал

болестта на Мартен. Това беше последното нещо, от което имах нужда точно в момента.

Забелязах, че следотърсачът се приближава и се готвех да му разкажа за нашия план,

когато видях стъписаното изражение на лицето му.

— Не мога да ги открия! — уплашено прошепна той. — Върнах се до мястото, където