Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

това, вината ще бъде твоя.

Видях как по лицето му се мярна несигурност, след това той стисна челюсти. Беше

твърде горделив, за да отстъпи.

Насочих дългия си пръст към него.

— Но отсега нататък всички трябва да правите каквото ви кажа. Ще изслушвам

предложенията ви, но аз ще съм този, който дава заповедите.

Огледах се. Мартен и Темпи кимнаха веднага, а Хеспе ги последва само след миг. Накрая

Дедан също кимна бавно.

— Закълни се. — Погледнах го и видях как очите му се присвиха. — Ако ни извъртиш

още един такъв номер, когато нападаме тази нощ, може да станеш причината да ни убият. Не

ти вярвам. По-добре да си тръгна веднага, отколкото да се захвана с това заедно с човек, на

когото не мога да се доверя.

Последва нов напрегнат момент, но преди той да се проточи твърде дълго, Мартен се

намеси:

— Хайде, Ден. Всъщност момчето се справя доста добре. Той подготви тази засада за

около четири секунди. — Тонът му стана шеговит. — Освен това не е толкова лош, колкото

оня кучи син Бренве, а и парите за малкия танц, който изиграхме тогава , не бяха и

наполовина толкова добри, колкото тези сега.

— Да — усмихна се Дедан, — предполагам, че си прав. Стига всичко да приключи тази

нощ.

Не изпитвах никакво съмнение, че Дедан ще направи каквото реши, само да му е изгодно.

— Закълни се, че ще следваш заповедите ми.

— Да. Заклевам се. — Той сви рамене и извърна поглед.

Не беше достатъчно.

— Закълни се в името си.

Наемникът избърса дъждовната вода от лицето си и ме погледна объркано.

— Какво?

Обърнах се към него и заговорих с официален тон:

— Дедан, тази нощ ще правиш ли каквото ти кажа, без да ми задаваш въпроси и без да се

колебаеш? Дедан, заклеваш ли се в името си?

Той запристъпва от крак на крак, след това се изпъна.

— Заклевам се в името си.

Пристъпих по-близо и съвсем тихо прошепнах: „Дедан.“ Същевременно насочих съвсем

малко топлина към восъчната фигурка в джоба ми. Тя не стигаше, за да причини каквото и

да е, но бе достатъчно, за да я усети той, макар и само за момент.

Видях как очите му се разшириха и му се усмихнах с най-хубавата си усмивка в стил

Таборлин Великия — усмивка, изпълнена с тайни, широка, самоуверена и доста

самодоволна, усмивка, която сама по себе си разказва цяла история.

— Сега знам името ти — тихо казах аз, — имам власт над теб.

Изражението на лицето му беше такова, че почти бях готов да забравя за мърморенето

му, което ми се бе наложило да слушам цял месец. Отстъпих назад и усмивката бързо

изчезна от лицето ми като внезапен проблясък на светкавица. Направих го с такава лекота,

сякаш свалях маска. Така, разбира се, щях да го накарам да се чуди кое е истинското ми лице

— това на момче или образа на Таборлин, който беше зърнал за миг.

Извърнах се встрани, преди да съм изгубил предимството си.

— Мартен ще разузнае напред. Двамата с Темпи ще го следваме на пет минути

разстояние. Това ще му даде време да открие наблюдателните им постове и да се върне да ни

предупреди. Вие двамата ще вървите на десет минути след нас.

Погледнах рязко Дедан и вдигнах двете си ръце с разперени пръсти.

— Цели десет минути. Така ще бъде по-бавно, но най-безопасно. Имате ли някакви

предложения? — Никой не каза нищо. — Добре. Мартен, ти командваш парада. Върни се,

ако се натъкнеш на някакви проблеми.

— Разчитай на това — обеща ми той и скоро изчезна от погледите ни, изгубвайки се сред

размиваната от дъжда смесица от зеленото на листата и кафявото на кората на дърветата.

* * *

Дъждът продължаваше да се сипе и светлината започваше да намалява, докато двамата с

Темпи вървяхме по следата, като се промъквахме от едно прикритие до следващото. Поне не

се налагаше да се безпокоим за шума, тъй като над главите ни почти непрестанно трещяха

гръмотевици.

Мартен се появи от шубрака без никакво предупреждение и ни махна да го последваме

към оскъдното прикритие, осигурявано от едно приведено кленово дърво.

— Лагерът им е точно пред нас — каза той. — Навсякъде наоколо има следи и видях

светлината на огъня им.

— Колко човека са?

— Не успях да се приближа толкова — поклати глава Мартен. — Веднага щом видях

стъпките на още хора, се върнах обратно. Не исках да тръгнете по погрешната следа и да се

загубите.

— Колко е далеч?

— На около една минута пълзене. Можете да видите огъня им и от тук, но лагерът им е

от другата страна на един хълм.

Погледнах лицата на двамата ми другари на отслабващата светлина. Нито единият не

изглеждаше нервен. Бяха подходящи за тази работа и бяха обучени за нея. Мартен

разполагаше с уменията си на следотърсач и стрелец с лък. Темпи беше обучен в

легендарното бойно изкуство на адемците.

Може би и аз щях да се чувствам спокоен, ако бях успял да подготвя план, някакъв номер

със симпатия, който да обърне нещата в наша полза. Но Дедан беше унищожил всякаква

надежда да направя това, като беше настоял да нападнем още тази нощ. Не разполагах с

нищо — дори и с лоша връзка към някой далечен огън.

Спрях да мисля за това, преди безпокойството ми да се превърне в паника.

— Да тръгваме тогава — заявих аз, доволен, че гласът ми прозвуча спокойно.

Тримата запълзяхме напред, докато последните отблясъци на дневната светлина бавно

изчезваха от небето. В полуздрача Мартен и Темпи едва се забелязваха, което ме поуспокои.

Ако за мен беше трудно да ги видя, то за часовите щеше да е още по-трудно да ги зърнат от

разстояние.

Скоро съзрях светлината на огъня, която се отразяваше от високите клони пред мен.

Приведох се и последвах Мартен и Темпи по едната страна на стръмния рид, станал хлъзгав

от дъжда. Стори ми се, че забелязах някакво движение пред нас.

В този миг проблесна светкавица. Тя ме заслепи в почти пълния мрак, но не и преди да

очертае ясно целия кален склон с болезнено бялата си светлина.

На гребена на хълма стоеше висок мъж с опънат лък. На няколко крачки по-нагоре по

склона Темпи беше приведен напред, а кракът му бе застинал във въздуха, докато

внимателно подбираше къде да стъпи. Над него беше Мартен. Старият следотърсач беше

застанал на едно коляно и също беше опънал своя лък. Светкавицата ми разкри всичко това

за един миг и след това ме заслепи. Гръмотевицата дойде секунда по-късно и ме накара и да

оглушея. Хвърлих се на земята и се претърколих, а по лицето ми полепнаха листа и пръст.

Когато отворих очи, единственото, което видях, бяха синкави петна, танцуващи пред

очите ми след силния блясък на светкавицата. Нямаше викове. Ако часовият бе извикал, то е