Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

бандити, а не да разруша цял малък военен лагер. — Взех своя роял. — Това е нашата премия

за извършените услуги извън онова, за което сме се пазарили. — Мушнах монетата в джоба

си и го потупах с ръка. — Не е нужно маерът да разбира за това.

Дедан се засмя и ме удари по гърба.

— В крайна сметка не си много по-различен от нас — рече той.

Отвърнах на усмивката му, затворих капака на кутията и чух как ключалката изщрака.

Не споменах за другите две причини, поради които постъпвах по този начин. Първата

беше, че така в действителност купувах лоялността им. Не можеше да не осъзнават колко

лесно е да грабнат кутията и да изчезнат. И на мен ми беше минала тази мисъл. Петстотин

таланта щяха да платят обучението ми в Университета за следващите десет години и пак

щяха да ми останат предостатъчно.

Сега обаче наемниците бяха значително по-богати от преди и това трябваше да ги накара

да се почувстват по-почтени. Тежката златна монета щеше да държи мислите им далеч от

парите, които носех. Въпреки това възнамерявах да спя със заключената кутия под

възглавницата си през нощта.

Втората причина бе, че и аз самият имах нужда от тези пари — от рояла, който открито

бях пъхнал в джоба си, както и от останалите три, които бях задигнал незабелязано, докато

подавах монетите на останалите. Както казах, Алверон никога нямаше да разбере за

разликата в парите, а четири рояла щяха да покрият таксата ми за цял семестър в

Университета.

* * *

След като прибрах кутията на маера на сигурно място на дъното на пътната ми торба,

всеки от нас реши какво би искал да вземе от оборудването на бандитите.

Оставихме палатките по същата причина, поради която не разполагахме с наши — те

бяха твърде неудобни за носене. Взехме от храната им толкова, колкото можехме да съберем

в багажа си, защото знаехме, че колкото повече носим, толкова по-малко ще ни се наложи да

купуваме.

Реших да взема един от мечовете на бандитите. Не бих похарчил пари, за да си го купя,

тъй като не знаех как да го използвам, но щом можех да си го взема безплатно…

Докато преглеждах разнообразните оръжия, Темпи се приближи до мен и ми даде

няколко съвета. След като ограничихме избора ми до два меча, адемецът най-накрая каза

онова, което мислеше:

— Ти не можеш да използваш меч. Въпрос. Смущение.

Имах чувството, че за него мисълта, че някой не умее да си служи с меч, е срамна —

нещо като да не можеш да се храниш с нож и вилица.

— Не — съгласих се аз. — Но се надявах ти да ме научиш.

Темпи застина неподвижно и се умълча. Щях да приема това за отказ, ако не бях

започнал да го опознавам. Тази неподвижност означаваше, че той размишлява.

Паузите са ключови за начина, по който адемците водят разговор, така че аз зачаках

търпеливо. Двамата стояхме мълчаливо минута, после две. А след това пет, десет. С мъка се

удържах да стоя неподвижен и да мълча. Може би това наистина беше учтив отказ.

Мислех се за невероятно умен, нали разбирате. Познавах Темпи от близо месец, бях

научил хиляда думи и петдесетина движения от адемския език на жестовете. Знаех, че

адемците не се срамуват от голотата и от допира и бях започнал да проумявам някои страни

на загадката на летхани.

О, да, мислех се за неимоверно схватлив. Ако наистина знаех нещо за адемците, никога

нямаше да се осмеля да направя на Темпи подобно предложение.

— А ти ще ме научиш ли на това? — Той посочи към отсрещния край на лагера, където

стоеше калъфът на лютнята, подпрян на едно дърво.

Въпросът ме свари неподготвен. Никога преди не се бях опитвал да уча някого да свири

на лютня. Може би адемецът знаеше това и ми намекваше, че и онова, което искам от него, е

същото. Знаех, че той е склонен да влага неуловими нюанси в думите си.

Предложението беше справедливо.

— Ще опитам — кимнах аз.

Темпи също кимна и посочи към единия от мечовете, от които избирахме.

— Носи го, но недей да се биеш с него.

След тези думи той се обърна и се отдалечи. Тогава реших, че това е просто обичайната

му лаконичност.

Продължихме да ровим из останките през целия ден. Мартен събра доста стрели и

всички тетиви, които успя да открие. След като провери дали някой друг не ги иска, той

реши да вземе четирите големи лъка, оцелели след падането на светкавицата. Не бяха

удобни за носене, но той твърдеше, че ще вземе доста пари за тях, като ги продаде в Кросон.

Дедан грабна чифт ботуши и една ризница, по-хубава от онази, която носеше. Също така

предяви претенции към тесте карти и чифт зарове от слонова кост.

Хеспе пък взе комплект овчарски свирки и напъха на дъното на раницата си десетина

ножа с надеждата да ги продаде.

Дори и Темпи намери някои неща, които му харесаха — точило, месингова солница и

ленени панталони, които отнесе до потока и боядиса в познатия кървавочервен цвят.

Взех по-малко вещи от останалите — малък нож, с който да заменя счупения, и бръснач

с рогова дръжка. Не ми се налагаше да се бръсна толкова често, но бях свикнал да го правя,

докато бях в двора на маера. Можех да последвам примера на Хеспе и също да взема няколко

ножа, но пътната ми торба вече беше натежала неприятно заради кутията на Алверон.

Всичко това може да ви се стори малко жестоко, но светът е такъв. Грабителите на свой

ред биват ограбвани, докато времето и обстоятелствата не превърнат всички ни в наемници.

94.

Върху скали и коренища

Решихме да се доверим на картата, която открихме, и да пресечем напряко гората на

запад, по посока на Кросон. Дори и да пропуснехме града, нямаше как да не стигнем до пътя

и да си спестим дълги километри вървене.

Придвижвахме се бавно заради ранения крак на Хеспе и през този първи ден изминахме

едва единайсет-дванайсет километра. По време на една от многобройните почивки Темпи се

захвана да ме обучава в кетан.

Понеже бях глупав, смятах, че той вече е започнал да ме учи. Истината бе, че адемецът

само коригираше някои от по-ужасяващите ми грешки, защото те го дразнеха. Горе-долу

както аз бих се изкушил да настроя нечия лютня, защото е разстроена, и човекът, който

свири фалшиво на нея, се намира в една и съща стая с мен.

Това обучение беше съвсем различно. Започнахме от самото начало на кетан и

поправяхме грешките ми. Той намери шестнайсет грешки само в първото движение, а в

кетан имаше над сто движения. Бързо взех да се съмнявам в успеха на това чиракуване.

На свой ред аз се захванах да уча Темпи да свири на лютня. Докато вървяхме, свирех

ноти, казвах му имената им и му показвах някои акорди. Това ми се стори подходящо за