Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

начало.

Надявахме се да стигнем в Кросон до обяд на следващия ден. Но в късната утрин се

натъкнахме на мрачно, зловонно тресавище, което не беше отбелязано на картата.

Това беше началото на един наистина ужасен ден. На всяка крачка трябваше да

проверяваме къде стъпваме и така напредвахме с такава скорост, сякаш пълзяхме. В един

момент Дедан се стресна и падна, като разплиска тинята и ни опръска с противната вода.

Каза, че бил видял комар по-голям от палеца си, с хобот, дебел колкото женска фиба за коса.

Предположих, че може да е видял бързопийка. Той пък ми предложи някои неприятни и

нехигиенични неща, които да направя със себе си при първа възможност.

Докато следобедът преваляше, ние се отказахме да стигнем обратно до пътя и се

съсредоточихме върху по-неотложните неща, като това да намерим участък суха земя, където

да седнем, без да се страхуваме, че ще потънем. Но успяхме да открием единствено още

мочурища, ями и облаци от кръвожадни комари и хапещи мухи.

Слънцето клонеше към заник, когато най-сетне излязохме от блатото и от горещо и

задушно времето бързо стана хладно и влажно. Упорито не спирахме да вървим, докато

земята не започна да се издига нагоре. И макар всички да бяхме изтощени и мокри,

единодушно решихме да продължим напред и да увеличим разстоянието между нас и

насекомите и миризмата на гниещи растения.

Имаше пълнолуние, което ни осигуряваше предостатъчно светлина, за да намираме пътя

си между дърветата. Въпреки отвратителния ден настроението ни започна да се подобрява.

Хеспе толкова се беше уморила, че се облегна на Дедан. Когато покритият с кал наемник я

обгърна с ръка, тя му каза, че от месеци не е ухаел толкова добре. Той отвърна, че ще му се

наложи да приеме мнението на една толкова изискана дама.

Напрегнах се в очакване закачката им да се превърне в неприятна и саркастична

караница. Но докато вървях след тях, забелязах колко нежно я бе обгърнала ръката му. Хеспе

също се облягаше на него с нещо, наподобяващо нежност, и не обръщаше особено внимание

на ранения си крак. Погледнах Мартен. Старият следотърсач се усмихна и белите му зъби

проблеснаха на лунната светлина.

Не след дълго открихме бистър поток и успяхме да отмием донякъде калта и неприятната

миризма. Изплакнахме дрехите си и се преоблякохме в нови. Извадих опърпания си, протрит

плащ и го закопчах на гърдите си в напразна надежда да ме предпази от вечерния хлад.

Тъкмо приключвахме с миенето, когато чухме някой да пее нагоре по течението на

потока. Наострихме уши, но ромоленето на водата ни пречеше да чуем по-ясно слабия звук.

Песента обаче означаваше, че наблизо има хора, а това на свой ред значеше, че почти сме

стигнали до Кросон или може би дори до „За няколко пенита“, ако блатото ни бе отклонило

твърде далеч на юг. Дори и ферма щеше да е за предпочитане пред нощ на открито.

Затова, въпреки че бяхме уморени и всичко ни болеше, надеждата за меки легла, топла

храна и студени напитки ни даде сили да съберем багажа си и да продължим.

Следвахме потока, а Дедан и Хеспе продължаваха да вървят един до друг. Звукът на

песента ту се появяваше, ту изчезваше. Скорошните дъждове означаваха, че реката е

придошла, и постоянният ѝ плисък върху камъните и корените на дърветата понякога беше

толкова силен, че не чувахме дори шума от собствените си стъпки.

Накрая потокът стана по-широк и по-спокоен, а гъстият храсталак се разреди и пред нас

се разкри просторна поляна.

Песента не се чуваше вече. Нито пък видяхме път, странноприемница или пък

отблясъците на огън — само широка поляна, добре осветена от лунната светлина. Потокът

се разширяваше още и образуваше искрящ вир. А на брега му, върху една гладка скала,

седеше…

— Господарю Техлу, запази ме от демоните на нощта — сковано изрече Мартен.

Но в гласа му имаше повече благоговение, отколкото страх, и той не извърна поглед.

— Това е… — немощно промълви Дедан. — Това е…

— Не вярвам в приказните създания — опитах се да кажа аз, но думите ми прозвучаха

като едва доловим шепот.

Това беше Фелуриан.

95.

Преследван

За момент петимата застинахме неподвижно. Красивите форми на Фелуриан се

отразяваха в набраздената от леки вълнички повърхност на езерото. Гола на лунната

светлина, тя запя:

кае-ланион лухиал

ди мари фелануа

креата ту сиар

ту аларан ди.

дирелла. амауен.

лоеси ан делиан

ту ниа вор рухлан

Фелуриан тхае.

Звукът на гласа ѝ беше странен. Беше мек и нежен, твърде тих, за да го чуем в другия

край на поляната. Твърде слаб, за да го чуем на фона на движещата се вода и шумолящите

листа. Въпреки това можех да го чуя. Думите ѝ бяха ясни и сладостни като надигащите се и

спускащи се тонове на далечна флейта. Напомняше ми за нещо, но не можех да се сетя за

какво.

Мелодията беше същата, която Дедан бе изпял в неговата история. Не разбрах и дума от

песента, като изключим името ѝ в последния стих. Въпреки това тя ме привличаше

необяснимо и настойчиво. Сякаш някаква невидима ръка се бе протегнала към сърцето в

гърдите ми и се опитваше да ме издърпа към поляната.

Съпротивлявах се. Извърнах поглед и се подпрях на едно близко дърво, за да запазя

равновесие.

Чух зад гърба си Мартен да шепне с тих глас: „Не, не, не“, сякаш се опиташе сам да убеди

себе си.

— Не, не, не, не, не. Не, дори и за всички пари на света.

Погледнах през рамо. Очите на следотърсача бяха втренчени трескаво в поляната пред

него, но той изглеждаше по-скоро уплашен, отколкото възбуден. Темпи стоеше неподвижен

и на безстрастното му лице бе изписана истинска изненада. Дедан беше застанал сковано,

изкривен на една страна и с изопнато лице, а очите на Хеспе се стрелкаха между него и

поляната.

Тогава Фелуриан запя отново. Песента ѝ беше като обещание за горещо огнище в

студената нощ. Като усмивката на младо момиче. Открих, че мисля за Лоси от „За няколко

пенита“ и за нейните червени като пламъци къдрици. Спомних си заоблените ѝ гърди и

начина, по който бе прокарала ръка през косата ми.

Фелуриан пееше и аз се чувствах привлечен от песента ѝ. Привличането беше силно, но

не толкова, че да загубя контрол над себе си. Погледнах отново към поляната и я видях —

сребристобялата ѝ кожа под вечерното небе. Фелуриан се наведе и потопи ръка във водата

на вира — беше по-грациозна от танцьорка.

Осъзнах нещо с внезапна яснота. От какво се страхувах? От някаква си приказна

история? Тук имаше магия, истинска магия. Което беше по-важното, това бе магията на