Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

песента. Ако пропуснех тази възможност, никога нямаше да си го простя.

Отново погледнах към другарите си. Мартен видимо трепереше. Темпи бавно

отстъпваше. Дедан беше свил отпуснатите си ръце в юмруци. Щях ли и аз да допусна да съм

като тях — суеверен и уплашен? Не. Никога. Аз бях член на Арканум. Бях повелител на

имената. Бях един от Едема Рух.

Усетих как в мен се надига лудешки смях.

— Ще се срещнем в „За няколко пенита“ след три дни — казах аз и пристъпих на

поляната.

Сега усещах по-силно привличането на Фелуриан. Кожата ѝ блестеше на лунната

светлина. Дългата ѝ коса се спускаше като сянка около нея.

— Проклет да съм — чух да казва Дедан зад гърба ми. — Щом той отива и аз ще о…

Последва кратко боричкане, което завърши с нещо, което се удари в земята. Хвърлих

поглед зад гърба си и видях, че той лежи по лице в ниската трева. Хеспе бе опряла коляно

върху кръста му и бе извила едната му ръка назад. Той се съпротивляваше немощно и

псуваше здравата.

Темпи ги наблюдаваше невъзмутимо, сякаш отсъждаше състезание по борба. Мартен

започна да ми ръкомаха като обезумял.

— Момче — изсъска припряно той, — върни се тук! Момче! Върни се!

Обърнах се отново към потока. Фелуриан ме наблюдаваше. Дори и от трийсет метра

разстояние можех да видя очите ѝ — тъмни и изпълнени с любопитство. Устните ѝ бяха

разтворени в широка и опасна усмивка. Тя се разсмя с лудешки, звънлив и възхитен смях.

Този звук не можеше да бъде издаден от човек.

След това се стрелна по поляната, бърза като врабче и изящна като сърна. Аз се втурнах

след нея и въпреки тежестта на пътната ми торба и меча на хълбока ми се движех толкова

бързо, че плащът ми се вееше като знаме след мен. Никога преди и никога след това не съм

тичал толкова бързо. Стъпките ми бяха леки и бързи като на дете, което не изпитва и най-

малкия страх, че може да падне.

Фелуриан беше в шубрака пред мен. Имам неясен спомен за дървета, мирис на пръст и

сивия цвят на осветените от луната камъни. Тя се смее. Изплъзва ми се, танцува и пак

побягва напред. Изчаква, докато се приближа толкова, че почти мога да я докосна, и след

това отново се измъква. Сияе на лунната светлина. Блъскам се в клони, усещам пръски вода

и топъл вятър…

И тогава я хващам. Ръцете ѝ се оплитат в косата ми и ме дърпат по-близо до нея. Устните

ѝ са нетърпеливи. Езикът ѝ е свенлив и се стрелка бързо. Дъхът ѝ е в устата ми и изпълва

главата ми. Горещите върхове на гърдите ѝ докосват моята гръд. Тя ухае на детелини, на

мускус, на зрели ябълки, паднали на земята…

Няма никакво колебание, никакво съмнение. Знам точно какво да правя. Ръцете ми са

върху врата ѝ. Докосват лицето ѝ. Оплитат се в косите ѝ. Плъзгат се по гладкото протежение

на бедрата ѝ. Вкопчват се в хълбоците ѝ. Обхождат тънката ѝ талия. Повдигат я. Поставят я

да легне върху земята…

И тя започва да се гърчи под мен гъвкава и премаляла. Бавни движения и въздишки.

Краката ѝ са около мен. Гърбът ѝ се извива като дъга. Горещите ѝ ръце се вкопчват в

раменете и в ръцете ми, притискат кръста ми…

Тогава тя ме възсяда. Движенията ѝ са необуздани. Дългата ѝ коса се вие върху кожата

ми. Отмята глава назад, трепери, тресе се и извиква нещо на език, който не ми е познат.

Острите ѝ нокти се забиват в мускулите на гърдите ми…

И във всичко това има музика. В беззвучните викове, които надава, докато се надига и

спуска. Във въздишките ѝ. В препускащото ми сърце. Движението ѝ се забавя. Сграбчвам

бедрата ѝ в неистов контрапункт. Ритъмът ни е като тиха песен. Като внезапна гръмотевица.

Като едва доловимите удари на далечен барабан…

И всичко спира. Всичко в мен се извива във формата на дъга. Опънат съм като струната

на лютня. Треперя. Всичко ме боли. Твърде натегнат съм и се късам…

96.

Самият огън

Събудих се от някакъв неясен спомен, който докосваше крайчеца на съзнанието ми.

Отворих очи и видях дървета, протягащи клоните си към сумрачното небе. Навсякъде

наоколо имаше копринени възглавници, а на няколко крачки от мен лежеше Фелуриан,

отпусната в съня.

Тя изглеждаше гладка и съвършена като статуя. Въздъхна насън и аз сам отхвърлих

предишната си мисъл. Знаех, че тя беше всичко друго, но не и студен камък. Беше топла и

гъвкава, по-гладка и от най-гладкия мраморен воденичен камък.

Протегнах ръка, за да я докосна, но после спрях, защото не исках да разруша съвършената

картина пред очите ми. Някаква далечна мисъл започна да ме гложди, но аз я пропъдих като

досадна муха.

Фелуриан разтвори устни и въздъхна, издавайки звук, наподобяващ гукането на гълъб.

Спомних си докосването на тези устни. Изпитах болка и се насилих да извърна поглед от

меката ѝ като цвете уста.

Затворените ѝ клепачи бяха нашарени като крилете на пеперуда, осеяни с пурпурни и

черни спирали и следи от бледо злато, които се смесваха с цвета на кожата ѝ. Докато

клепачите ѝ леко потрепваха насън, шарките помръдваха, сякаш пеперудата размахваше

криле. Само тази гледка вероятно си заслужаваше цената, която мъжете трябваше да платят,

за да я видят.

Изяждах я с очи и си мислех, че всички песни и истории, които бях чувал, не казват нищо

за нея. Тя беше онова, за което мъжете мечтаят. На всички места, където някога бях ходил, и

от всички жени, които някога бях виждал, само веднъж бях срещал равна на нея.

Някаква част от съзнанието ми крещеше, но аз бях омаян от движението на очите под

клепачите ѝ, от формата на устата ѝ — сякаш се готвеше да ме целуне дори докато спеше.

Раздразнен, отново прогоних досадната мисъл.

Щях да полудея или да умра.

Мисълта за това най-сетне си проправи път до съзнанието ми и аз внезапно почувствах

как всяко косъмче по тялото ми настръхва. Изпълни ме съвършена кристална яснота, сякаш

се бях издигнал от дъното да си поема въздух. Бързо затворих очи и се опитах да се отпусна в

„сърцето от камък“.

Не се получи. За пръв път в живота ми това състояние на спокойно мълчание ми се

изплъзваше. Зад затворените ми очи Фелуриан ме разсейваше. Сладкият ѝ дъх. Меките ѝ

гърди. Забързаните, сякаш отчаяни въздишки, които се изплъзваха от жадните ѝ, нежни като

венчелистчета устни…

Камък. Продължих да държа очите си затворени и преди да се осмеля дори да помисля

отново за нея, се обгърнах в спокойната рационалност на „сърцето от камък“, сякаш беше

някаква мантия.

Какво знаех за нея? Припомних си стотиците истории за Фелуриан и онова, което се

повтаряше в тях. Фелуриан беше красива. Тя омайваше смъртните мъже. Те я следваха във