Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

род е този на Модеган. Кой не знае тези неща?

По същия начин и Фелуриан пропускаше някои подробности в историите си. Да речем,

кой не знае, че Дворът на прещипа се е намесил в беренталтата между Маел и Къщата на

изяществото? И защо това беше толкова важно? Ами, разбира се, защото води до това, че

членовете на Двора на прещипа презират онези, които са от дневната страна на нещата. А

какво беше „беренталта“? Вид танц. И защо този танц беше толкова важен? След няколко

такива въпроса Фелуриан присвиваше очи. Бързо научих, че е по-добре да я слушам тихо и

неразбиращо, отколкото да се опитвам да измъкна от нея всяка подробност и да рискувам да

я раздразня.

И все пак научих някои неща от тези истории — хиляда малки, разпръснати факти за

Фае. Имената на дворовете, древните битки и прочутите личности. Научих, че никога не

трябва да гледаш някой от тианите едновременно с двете си очи и че ако дадеш само един

плод синас на беладарите, това се счита за ужасна обида.

Може би си мислите, че тези хиляди факти са ми помогнали да разбера Фае. Че някак си

съм успял да ги напасна като части от главоблъсканица и съм открил същността на нещата.

В края на краищата хиляда факти са доста информация…

Но не беше така. Хиляда може да изглежда голямо число, но на небето има повече звезди

и въпреки това те не образуват карта или стенопис. Единственото, което знаех със

сигурност, след като чух историите на Фелуриан, бе, че нямах никакво желание да си имам

работа дори и с най-гостоприемния фаенски двор. С моя късмет щях да подсвирна, като

минавам под някоя върба, и така да обидя бръснаря на бога или нещо подобно.

От тези истории научих едно нещо — фае не са като нас. Човек много лесно може да

забрави това, защото много от тях приличат на нас. Говорят езика ни. Имат две очи. Имат

ръце и устните им се движат по подобен начин, когато се усмихват. Но това е така само

привидно. Ние не сме еднакви.

Чувал съм някои хора да казват, че хората и фае се различават както кучетата и вълците.

Макар това да е лесна аналогия, тя далеч не е вярна. Вълците и кучетата не се различават

особено. И едните, и другите вият през нощта. Ако посегнеш да ги удариш, и едните, и

другите ще те ухапят.

Не. Нашият народ и техният са толкова различни, колкото се различава водата от

алкохола. И двете са течности. И двете са прозрачни. И двете мокрят. Но едното гори, а

другото — не. И това няма нищо общо с темперамента им или с избора на подходящ момент.

Тези две неща се държат различно, защото са дълбоко и фундаментално различни.

Същото се отнася и за хората и фае. Забравяме това на свой риск.

100.

Шаед

Вероятно трябва да обясня някои от особеностите на Фае.

На пръв поглед горската поляна на Фелуриан не изглеждаше особено странна. Тя до

голяма степен приличаше на древна, недокосната част от гората. Ако не бяха непознатите

звезди над нея, можеше да заподозра, че се намирам в изолиран участък на Елд.

Но имаше някои разлики. Откакто се бях разделил с другарите си наемници, вероятно

бях спал около дузина пъти. Въпреки това небето над шатрата на Фелуриан през цялото

време беше с тъмнопурпурния цвят на летния здрач и не показваше никакви признаци за

промяна.

Имах съвсем бегла представа колко дълго съм във Фае. И което беше по-важното —

нямах представа колко време е минало в света на смъртните. Историите са пълни с разкази

за момчета, които са заспали в кръговете на вълшебния свят и след това са се събудили

старци. Млади момичета пък се изгубвали в гората и се връщали години по-късно, без

изобщо да са остарели, като твърдели, че са минали само няколко минути.

Съдейки по онова, което бях чувал, всеки път, когато спях в прегръдките на Фелуриан, в

света на смъртните навярно минаваха години. Можеше да се върна и да открия, че е минал

един век или че не е минало никакво време.

Постарах се да не мисля за това. Само глупакът се безпокои за неща, които са извън

неговия контрол.

Другата разлика в страната на фае е далеч по-неуловима и трудна за описване…

В Медика бях прекарал доста време край пациенти в безсъзнание. Споменавам това, за да

обърна внимание върху нещо — има голяма разлика между това да бъдеш в стая, която е

празна, и такава, в която някой спи. Спящият човек е присъствие в стаята. Той знае, че ти си

там, макар да го съзнава съвсем смътно.

Така беше и във Фае. Усещането беше толкова странно и неуловимо, че дълго време не го

забелязвах. А щом го осъзнах, ми отне много по-дълго, за да разбера каква точно е тази

разлика.

Имах усещането, че от празна стая съм се преместил в такава, в която някой спи. Само

дето, разбира се, в нея нямаше никой. Сякаш всичко наоколо бе потънало в дълбок сън —

дърветата, камъните, буйният поток, който се разширяваше и се превръщаше във вира на

Фелуриан. Всички тези неща изглеждаха по-солидни и присъствието им се усещаше по-

осезаемо, отколкото бях свикнал — сякаш и те самите до известна степен долавяха

присъствието ми.

* * *

Мисълта, че накрая ще напусна Фае жив и несломен, бе непозната за Фелуриан и виждах,

че това я безпокои. Често, когато разговаряхме за нещо съвсем различно, тя сменяше темата

и ме караше да обещая, да обещая със сигурност , че ще се върна при нея.

Успокоявах я, доколкото можех, но човек не може да повтаря до безкрайност едно и

също нещо. След навярно трийсет такива повторения не издържах и казах:

— Ще направя всичко възможно да се опазя жив, за да се върна при теб.

Видях как лицето ѝ се промени и в началото стана загрижено, после мрачно, а накрая

замислено. За момент се обезпокоих, че в крайна сметка е решила да ме задържи като свой

домашен любимец от света на смъртните и започнах да се ядосвам, че не избягах от Фае,

когато имах тази възможност…

Но преди да успея да се разтревожа истински, Фелуриан наклони глава на една страна и

сякаш реши да смени темата.

— сладкият ми пламък иска ли палто или плащ?

— Имам си — отвърнах аз и посочих към личните си вещи, които лежаха разпилени в

дъното на шатрата.

Едва тогава забелязах, че опърпаното наметало на стария калайджия не е там. Видях

дрехите си, ботушите и пътната торба — все така издута от кутията на маера. Но плащът и

мечът ми бяха изчезнали. Фактът, че не бях забелязал липсата им, беше разбираем, тъй като

не си бях направил труда да се обличам, откакто за пръв път се събудих до Фелуриан.

Тя ме изгледа продължително и сериозно. Очите ѝ обходиха коляното ми, долната и

горната част на ръцете. Едва когато ме хвана за рамото и ме накара да се обърна, така че да