Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

ми огледа гърба, разбрах, че разглежда белезите.

Фелуриан хвана ръката ми и проследи бледата линия, която стигаше до лакътя.

— не се пазиш достатъчно, мой Квоте.

Почувствах се леко обиден, най-вече защото в думите ѝ имаше немалка истина.

— Справям се доста добре — сковано отвърнах аз, — като се има предвид в какви

неприятности се забърквам.

Фелуриан обърна ръката ми и внимателно огледа дланта и пръстите ми.

— не си боец — каза тя замислено сякаш на себе си — и все пак цялото ти тяло е

нахапано от желязо. ти си сладка птица, която не може да лети. нямаш лък, нож и верига.

Ръката ѝ се придвижи към крака ми и замислено се плъзна по мазолите и белезите от

годините, прекарани в Тарбеан.

— доста ходиш пеша. намери ме посред нощ в дебрите на гората. имаш дълбоко

познание. смел си. млад си и неприятностите сами те намират.

Тя вдигна поглед към мен със сериозно лице.

— моят поет иска ли шаед ?

— Какво?

Тя замълча, сякаш обмисляше как да отговори.

— сянка.

— Вече си имам — усмихнах се аз.

След това се огледах, за да се уверя, че наистина съм във Фае.

Фелуриан се намръщи и поклати глава на неразбирането ми.

— на някой друг бих дала щит, който да го пази от зло, бих изплела с магия ножница за

меча му или бих му изработила корона, така че хората да го гледат с обожание. — Тя

тържествено поклати глава. — но не и за теб. ти си онзи, който върви в нощта, който следва

луната. ти трябва да се пазиш от желязо, от студ и от злоба. трябва да си тих. трябва да си

лек. трябва да се движиш тихо в нощта. трябва да си бърз и да не се страхуваш. — Кимна

сякаш на себе си. — това означава, че трябва да ти направя шаед.

Изправи се и се запъти към гората.

— ела — повика ме тя.

Беше ми нужно известно време, за да свикна с начина, по който Фелуриан искаше нещо

от мен. Открих, че освен ако не се насилех да се съпротивлявам, механично правех онова,

което тя иска от мен.

Причината не беше в това, че говореше с властен тон. Гласът ѝ беше твърде тих и равен,

за да е заповеднически. Тя не изискваше, нито пък ме придумваше. Говореше делово. Сякаш

не можеше да си представи, че е възможно някой да не иска да изпълни точно онова, което

тя желае.

Затова, когато ми каза да я последвам, аз подскочих като кукла, на която са дръпнали

конците. Закрачих до нея гол като охлюв, дълбоко в сенчестия сумрак на древната гора.

За малко да се затичам обратно да си взема дрехите, после реших да последвам съвета,

който баща ми ми бе дал като дете. „Всеки яде различна част от прасето — казваше той. —

Ако искаш да те приемат, трябва да правиш като хората около теб.“ Разни места — разни

обичаи.

И така, аз крачех до нея гол и неподготвен за онова, което ме очакваше. Фелуриан

вървеше доста бързо, а мъхът заглушаваше звука на босите ни нозе.

Докато крачехме, гората ставаше все по-тъмна. В началото мислех, че причината за това

са клоните, които се събираха над главите ни. След това осъзнах истината. Сумрачното небе

над нас бавно притъмняваше. Накрая последните следи от пурпурното изчезнаха, небето

стана съвършено черно като кадифе и се изпъстри с непознати звезди.

Фелуриан продължаваше да върви. На светлината на звездите виждах бледата ѝ кожа и

очертанията на дърветата около нас, но нищо повече. Тъй като се мислех за много умен,

направих симпатично обвързване за светлина и вдигнах ръка над главата си, все едно беше

факла. Бях доста горд с това си постижение, защото обвързването „движение в светлина“ е

доста трудно без парче метал, който да използваш за фокусиране.

Светлината се увеличи и за момент успях да зърна онова, което ни заобикаляше.

Докъдето стигаше погледът, тъмните дънери на дърветата се издигаха като масивни колони.

Нямаше ниски клони, нито храсти или трева, а само тъмен мъх под краката и свод от клони

над главите ни. Напомняше ми за голяма, празна катедрала, обвита в черно като сажди

кадифе.

— сиар налиас! — отсече Фелуриан.

Не разбрах думите, но тонът ѝ бе достатъчно красноречив, затова прекъснах

обвързването и мракът отново ни погълна. Миг по-късно Фелуриан скочи и ме събори на

земята, а гъвкавото ѝ голо тяло се притисна към моето. Това не беше чак толкова

изненадващо, но този път усещането не беше особено еротично, тъй като ударих тила си в

стърчащ корен.

По тази причина бях полузашеметен и почти сляп, когато земята под нас леко потрепери.

Нещо голямо и почти напълно тихо раздвижи въздуха над нас, малко встрани от мястото,

където лежахме.

Фелуриан продължаваше да лежи върху мен, обкрачила ме от двете страни, а тялото ѝ бе

напрегнато като струната на арфа. Мускулите на бедрата ѝ бяха изопнати и потрепваха.

Дългата ѝ коса се спускаше върху двама ни и ни покриваше като чаршаф от коприна.

Гърдите ѝ се притиснаха към моите, когато тя тихо и леко си пое дъх.

Ритъмът на бързо туптящото ѝ сърце се усещаше в цялото ѝ тяло и аз почувствах как

устата ѝ, която докосваше извивката на гърлото ми, започва да се движи. По-тихо и от шепот

Фелуриан изрече някаква нежна и меко звучаща дума. Усетих как докосва кожата ми и от

нея във въздуха се разнасят тихи вълни така, както хвърленият камък прави кръгове по

повърхността на езеро.

Над главите ни се чу звук от тихо движение, сякаш някой сгъваше огромно парче кадифе

около къс счупено стъкло. Като казвам това, осъзнавам, че то няма особен смисъл, но все

пак това е най-добрият начин, по който мога да опиша шума. Това беше тихият, едва

доловим звук на бавно движение. Не мога да ви кажа защо ме накара да помисля за нещо

ужасно и остро, но точно това ми мина през ума. Челото ми се обля в пот и се изпълних с

истински и неподправен ужас.

Фелуриан застина съвсем неподвижно като подплашена сърна или като котка, която се

готви да скочи. Тя тихо си пое дъх, сетне изрече втора дума. Горещият ѝ дъх докосна гърлото

ми и от звука на едва доловимата дума тялото ми започна да вибрира, все едно беше кожа на

барабан, който току-що е ударен силно.

Фелуриан съвсем леко завъртя глава, сякаш напрегнато се ослушваше. Движението ѝ

размърда стотиците копринени нишки на косата ѝ, разстлана върху цялата лява половина на

голото ми тяло, и кожата ми настръхна. Макар и обхванат от неописуем ужас, потреперих и

неволно изпъшках тихо.

Нещо се раздвижи във въздуха точно над нас.

Острите нокти на лявата ръка на Фелуриан се забиха в мускула на рамото ми. Тя

размърда бедрата си и бавно плъзна голото си тяло върху ми, докато лицето ѝ се изравни с

моето. Езикът ѝ докосна устните ми и без дори и за миг да се замисля, аз вдигнах глава, за да