Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

меко и топло.

Тръгнахме обратно по пътя, по който бяхме дошли. Пеперудите постепенно загубиха

интерес към нас и ни беше все по-трудно да виждаме наоколо. След известно време, което

ми се стори безкрайно, видях през една пролука в дърветата отпред да се процежда светлина.

Беше само слабата светлина на звездите, но в този миг тя изглеждаше ярка като завеса от

искрящи диаманти.

Пристъпих към нея, но Фелуриан хвана ръката ми и ме спря. Без да каже и дума, ме

накара да седна там, където първите слаби лъчи на звездната светлина пронизваха дърветата,

за да докоснат земята.

Тя внимателно стъпи между звездните лъчи, като ги избягваше, сякаш можеха да я

изгорят. Когато застана в центъра им, тя се отпусна на земята и седна срещу мен с

кръстосани крака. Държеше в скута си онова, което беше събрала, но аз нямах никаква

представа какво е то, освен че е безформено и тъмно.

След това Фелуриан протегна ръка, хвана един от тънките лъчи звездна светлина и го

издърпа към тъмната форма в скута си.

Сигурно щях да съм много по-изненадан, ако тя не се държеше толкова непринудено. На

слабата светлина забелязах как ръцете ѝ извършват познати движения. Миг по-късно тя

отново протегна ръка почти разсеяно и хвана между палеца и показалеца си друга тънка

нишка звездна светлина.

Издърпа я със същата лекота като първата и извърши подобна манипулация и с нея. Нещо

в движението ѝ отново ми се стори познато, но не се сещах какво точно.

Фелуриан започна тихо да си тананика, докато вземаше следващия лъч звездна светлина,

който едва доловимо освети нещата наоколо. Формата в скута ѝ приличаше на дебел тъмен

плат. Като видях това, осъзнах за какво ми напомняха движенията ѝ — за шиенето на баща

ми. Да не би да шиеше със звездна светлина?

Шиеше със звездна светлина. Осени ме внезапно прозрение. „Шаед“ означаваше „сянка“.

Някак си бе успяла да донесе сянка и сега я шиеше със звездна светлина. Шиеше ми

наметало от сянка.

Вижда ви се абсурдно? И на мен ми се струваше така. Но въпреки това Фелуриан взе

поредната нишка звездна светлина и я сложи в скута си. Отхвърлих всяко съмнение. Само

глупакът не вярва на онова, което вижда със собствените си очи. А и звездите над мен бяха

ярки и странни. Седях до създание, излязло от книгите с приказни истории. Фелуриан беше

млада и красива от хиляда години. Можеше да спре сърцето ми с целувка и да разговаря с

пеперудите. Не беше ли малко късно чак сега да започна да се занимавам с подробностите?

След известно време пристъпих по-близо, за да мога да наблюдавам по-внимателно. Тя

ми се усмихна, когато седнах до нея, и ме възнагради с бърза целувка.

Зададох ѝ няколко въпроса, но отговорите ѝ или нямаха никакъв смисъл, или бяха

безнадеждно несериозни. Не знаеше нищо за законите на симпатията, за сигалдрията или за

Алара. Просто не намираше нищо странно в това да седи насред гората и да държи сенки в

ръцете си. В началото се почувствах засегнат, а после силно ѝ завидях.

Спомних си момента, когато бях открил името на вятъра в шатрата ѝ. Бях се почувствал

така, сякаш съм се пробудил за пръв път в живота си — истинското познание течеше в

кръвта ми като лед.

За миг споменът ме ободри, ала после ме налегна усещането за загуба. Спящото ми

съзнание беше задрямало отново. Насочих пак вниманието си към Фелуриан и се опитах да

разбера какво прави.

Не след дълго тя се изправи с плавно движение и ми помогна и аз да стана. Тананикаше

си щастливо и ме хвана за ръка, докато крачехме обратно по пътя, по който бяхме дошли, и

разговаряхме за незначителни неща. Тъмната сянка на шаеда беше метната небрежно през

ръката ѝ.

Тогава, точно когато първите слаби отблясъци на полумрака започнаха да докосват

небето, тя окачи невидимия шаед върху тъмните клони на едно близко дърво.

— понякога бавното съблазняване е единственият възможен начин — обясни тя. —

меката сянка се страхува от светлината на пламъка на свещта. как би могъл и новият ти шаед

да не изпитва същото?

101.

Достатъчно близо, за да бъде докоснат

След нашата експедиция за събиране на сенки зададох на Фелуриан по-настойчиви

въпроси за магията. Повечето от отговорите ѝ продължаваха да са безнадеждно прозаични.

Как хващаш сенките? Тя направи движение с ръка, сякаш се пресягаше да вземе плод.

Очевидно ги хващаше по този начин.

Други нейни отговори бяха почти непонятни, изпълнени с думи на фае, които не

разбирах. Когато се опитваше да ми ги обясни, разговорите ни се превръщаха в бъркотия от

реторика.

Понякога имах чувството, че съм открил по-тиха и привлекателна версия на Елодин.

И все пак научих някои неща. Онова, което тя правеше със сенките, се наричаше

грамария. Когато я попитах, тя отвърна, че това е „изкуството да направиш нещата да бъдат“.

То се различаваше от глеморията, която беше „изкуството да направиш нещата да

изглеждат.“

Освен това узнах, че във Фае не съществуват посоки в обичайния смисъл на думата. Тук

трилистният компас нямаше да ми свърши никаква работа. Северът не съществуваше. А

когато цялото небе е един безкраен здрач, няма как да наблюдаваш изгрева на слънцето на

изток.

Но ако човек погледне по-внимателно небето, ще открие, че част от хоризонта е с един

нюанс по-светла, а в противоположната посока — с един нюанс по-тъмна. Ако тръгнеш към

по-светлия хоризонт, накрая наоколо ще стане ден. Другата посока води към по-тъмна нощ.

Ако вървиш в една и съща посока достатъчно дълго, в крайна сметка ще видиш как отминава

цял един „ден“ и накрая ще се озовеш на същото място, от което си тръгнал. Така поне е на

теория.

Фелуриан описваше тези две точки в компаса на Фае като „ден“ и „нощ“. Другите две

точки тя наричаше различно — „мрак и светлина“, „лято и зима“ или „напред и назад“.

Веднъж дори ги нарече „към намръщеното“ и „към усмихнатото“, но нещо в начина, по

който го каза, ме накара да заподозра, че се шегува.

* * *

Имам добра памет. Може би тя повече от всичко друго ме определя като човек. Това е

талантът, от който зависят толкова много от другите ми умения.

Мога само да предполагам как съм развил паметта си. Може би причината е в

сценичното обучение в детските ми години. Или в игрите, на които ме учеха родителите ми,

за да запомня репликите си. А може би се дължеше на умствените упражнения, на които ме

беше научил Абенти, когато ме подготвяше за Университета.

Каквато и да е причината, паметта винаги ми е служила добре. А понякога работеше и

много по-добре, отколкото ми се искаше.