Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

моето. — Притисна длан към гърдите ми, след това я отдръпна и я притисна към своите

гърди. — тя се люлее между тях — напред и назад. — Тя спря и ми се намръщи. — обърни

внимание на думите, които изричам.

— Правя го — излъгах аз.

— не. обръщаш внимание единствено на гърдите ми.

Така беше. Те се полюшваха на повърхността на водата.

— Те определено го заслужават — признах аз. — Да не им обърна внимание, би било

ужасна обида.

— говоря за важни неща. познания, които трябва да притежаваш, за да се върнеш

безопасно при мен. — Фелуриан въздъхна раздразнено. — ако ти позволя да докоснеш

едната ми гърда, ще слушаш ли внимателно думите ми?

— Да.

Тя хвана ръката ми и я притисна към гърдата си.

— направи „вълни върху лилии“.

— Още не си ми показала „вълни върху лилии“.

— тогава това ще е следващото, което ще направя. — Тя сложи дланта си върху водата

между нас и след това тихо въздъхна с полузатворени очи. — ах. ох.

Рибите отново излязоха от скривалищата си.

— моят толкова разсеян бухал — каза Фелуриан, но гласът ѝ не беше груб.

Тя се гмурна до дъното на вира и се върна, държейки в ръка един гладък объл камък.

— чуй какво ще кажа аз. ти смъртен си, а аз съм фае. ето я луната — заяви тя и пъхна

камъка между дланите ни и преплете пръстите ни, така че да го държат. — тя вързана е

здраво и към нощта на фае и към на смъртните земята. — Фелуриан пристъпи напред и

притисна камъка към гърдите ми. — луната движи се така — рече тя и стегна пръстите си

около моите. — сега, кога нагоре аз погледна, не виждам светлината ненагледна. вместо туй

като разцъфналото цвете в света на смъртните ликът ѝ свети.

Тя отстъпи назад, така че ръцете ни се изпънаха, като продължаваха да са вкопчени една

в друга. После притегли камъка към гърдите си и ме дръпна за ръката.

— сега всяка смъртна девица косите си скубе, защото тя е изцяло в моето небе.

— Обичана е от хората и от фае. Луната бодра скитница тогаз е? — кимнах разбиращо аз.

Фелуриан поклати глава.

— не е така. пътничка е, да. скитница, не е. тя движи се, но не може свободно да си иде

от нощното небе.

— Веднъж чух история за мъж, който откраднал луната.

Изражението на Фелуриан стана тържествено. Тя освободи пръстите си от моите и сведе

поглед към камъка в ръката си.

— това беше краят на всичко — въздъхна тя. — докато той не открадна луната, все още

имаше някаква надежда за мир.

Бях изненадан от сухия ѝ тон.

— Какво? — глуповато попитах аз.

— открадването на луната. — Тя наклони глава към мен с объркано изражение. — нали

каза, че знаеш за него.

— Казах, че съм чувал такава история — поправих я аз. — Но тя беше глупава измислица,

а не истинска история. Беше история за ф… Беше от историите, които се разказват на

децата.

— можеш да ги наричаш истории за фае — усмихна се тя. — знам за тях. те са

измислени. ние разказваме на нашите деца истории за малките хора.

— Но луната наистина ли е била открадната? — попитах аз. — Това не е ли измислица?

Фелуриан се намръщи.

— нали точно това ти показвах! — каза тя и ядосано изплиска вода с ръката си.

Усетих се, че правя адемския жест за извинение под повърхността на водата, преди да

осъзная, че това е безсмислено.

— Съжалявам — казах аз, — но съм объркан, защото не знам каква е истината за тази

история. Моля те, разкажи ми я.

— това е стара и тъжна история. — Тя ме изгледа продължително. — какво ще ми

предложиш в замяна?

— „Успокоения елен“ — казах аз.

— предлагаш дар, който аз съм ти подарила — лукаво отбеляза тя. — какво друго?

— Освен това ще направя и „хиляда ръце“ — рекох аз и видях как изражението ѝ се

смекчи. — И ще ти покажа нещо ново, което сам измислих. Наричам го „люлеене срещу

вятъра“.

Тя скръсти ръце и извърна поглед, демонстрирайки безразличието си.

— за теб може и да е ново, но аз без съмнение го знам под различно име.

— Може би — съгласих се аз, — но ако не се съгласиш на сделката, няма как да разбереш

дали е така.

— много добре — с въздишка прие Фелуриан, — но само защото си доста добър в

„хиляда ръце“. — Тя вдигна поглед за момент към тънкия сърп на луната и след това

продължи: — много преди да се появят градовете на хората, преди хората и фае, било

времето на онези, които вървели с отворени очи. те знаели имената на всички неща. — Тя

направи пауза и ме погледна. — знаеш ли какво означава това?

— Когато знаеш името на дадено нещо, имаш власт над него — отвърнах аз.

— не — каза тя и острият укор в гласа ѝ ме стресна. — не получавали власт. имали

дълбоки познания за нещата, а не власт над тях. да плуваш не е власт над водата, да ядеш

ябълка не е власт над ябълката. — Фелуриан ми хвърли пронизващ поглед. — разбираш ли?

Не разбирах, но въпреки това кимнах, защото не исках да я ядосам, нито да я отклоня от

разказа на историята.

— тези древни знаещи на имената се движели плавно през света. те познавали лисицата,

познавали и заека и разликата между тях. — Пое си дълбоко дъх и го изпусна като въздишка.

— после дойдоха онези, които виждаха нещата и искаха да ги променят. те търсеха власт

над нещата. бяха оформящите — горди мечтатели. — Тя махна примирително с ръка. — и в

началото не всичко беше лошо. имаше чудеса. — Лицето ѝ се озари от спомен и тя

развълнувано ме хвана за ръката. — веднъж, докато седях на стените на муриела, ядях плод

от сребърно дърво. той светеше и в тъмното се виждаха устата и очите на онези, които бяха

яли от него!

— Муриелът във Фае ли беше?

— не — намръщи се Фелуриан. — вече ти казах. това беше преди. тогава имаше само

едно небе, една луна, един свят и в него беше муриелът и онзи плод, а аз самата го ядях в

тъмното и очите ми блестяха в мрака.

— Колко отдавна е било това?

— отдавна — леко сви рамене тя.

Отдавна. По-отдавна от всяка историческа книга, която някога бях виждал или дори за

която бях чувал. В Архива имаше копия на калуптенианските истории, които стигаха до две

хилядолетия назад във времето и в никоя от тях не се споменаваше абсолютно нищо за

нещата, за които говореше Фелуриан.

— Прости ми за прекъсването — рекох аз възможно най-учтиво и се поклоних,

доколкото можех, без да потъна изцяло под водата.

Умилостивена, тя продължи:

— плодът беше само първото от чудесата — като несигурните крачки на прохождащо

дете. те станаха по-самоуверени, смели и необуздани. старите знаещи им казваха да спрат,

но оформящите отказаха. знаещите се караха с оформящите, бореха се с тях и им пречеха.

спореха, че не трябва да съществува такава власт. — Очите ѝ светнаха и тя въздъхна. — но, о,