Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

какви неща направиха оформящите!

И това го казваше жена, която ми шиеше наметало от сенки. Не можех дори да

предположа какви са тези неща, които предизвикват възхищението ѝ.

— Какво направиха?

Фелуриан махна с ръка около нас.

— Дърветата? — попитах аз, изпълнен с благоговение.

Тя се засмя на тона ми.

— не. фаенското царство. — Разтвори широко ръце. — създадено според техните

желания. най-великият от тях го съши от цяло парче тъкан — място, където те можеха да

правят каквото пожелаят. и накрая всеки оформящ направи по една звезда, за да запълни

новото им и празно небе. — Фелуриан ми се усмихна. — тогава вече имаше два свята, две

небеса, две поредици от звезди и съзвездия — тя вдигна гладкия камък, — но луната беше

само една. тя беше кръгла и се бе настанила удобно в небето на смъртните. — Усмивката ѝ

угасна. — но един оформящ беше по-велик от останалите. за него създаването на звезда не

беше достатъчно. той простря волята си през света и издърпа луната от нейния дом.

Фелуриан вдигна гладкия камък към небето и внимателно затвори едното си око.

Наклони глава, сякаш се опитваше да нагоди извивката на камъка към празното

пространство между краищата на лунния сърп над главите ни.

— това беше последната капка. старите знаещи осъзнаха, че никакви думи не могат да

накарат оформящите да спрат. — Ръката ѝ отново се спусна във водата. — той открадна

луната и това сложи началото на войната.

— Кой е този „той“? — попитах аз.

Устните ѝ се извиха в лека усмивка. И тя отново избуха като бухал: „хау? хау?“

— От някой от фаенските дворове ли беше? — внимателно я подканих аз.

Фелуриан поклати глава, развеселена.

— не. както казах, това беше преди фае, а той беше първият и най-великият от

оформящите.

— Как се казваше?

— няма да изричам имена тук — поклати глава тя. — няма да говоря за него, макар да е

затворен зад каменни врати.

Преди да успея да задам още въпроси, Фелуриан хвана ръката ми и отново пъхна камъка

между дланите ни.

— този оформящ на мрака протегнал се към черното небе и луната издърпал със своите

ръце. но така и не успял да я накара да остане и сега тя се колебае между света на смъртните

и тоз на фае. — Тя ме погледна с тържествено изражение, каквото рядко се виждаше на

лицето ѝ. — е, сега имаш своята история, кой и как . но последната тайна трябва да чуеш пак.

и въпреки бухалския ти вид — тя сведе преплетените ни ръце до повърхността на водата —

това е частта, която трябва да имаш предвид. — Очите на Фелуриан изглеждаха черни на

слабата светлина. — нашите два свята дърпат си луната като дете, което не може родителя

си да избере. никой не я пуска. — Тя отстъпи назад и ние се отдалечихме един от друг,

доколкото бе възможно, като продължавахме да стискаме камъка между дланите си. — и тя

разкъсана е, наполовина в твоето небе. Така ти виждаш колко далеч са нашите светове. — Тя

протегна към мен свободната си ръка, сякаш напразно се опитваше да ме хване през водата.

— колкото и дълга да е нашата целувка, различията помежду ни не са узрели за милувка. —

Отново пристъпи напред и притисна камъка към гърдите ми. — и когато стане цяла твоята

луна, привличането ѝ усеща нашата страна. тя към теб така ни приближава, че всеки лесно

може да те посещава. като през врата да пристъпиш ти сега или от кораб да слезеш на брега.

— Усмихна ми се. — така ти, дете, докато бродеше в гората, Фелуриан откри самата.

Мисълта, че цял един свят на фае създания е привличан от пълната луна, ми се стори

обезпокоителна.

— И туй е вярно за всеки фае?

Тя сви рамене и кимна.

— ако желаят и пътя знаят. има хиляди открехнати врати между фае и света, където

живееш ти.

— Как не съм чувал нивга за това? Струва ми се чудно да пропусна как в нашия свят фае

на тревата танцуват пак и пак…

— но не се ли случи точно тъй? — засмя се тя. — времето е дълго и светът широк е, но

ти каза, че чул си първо мойта песен, преди да видиш лунна светлина в косата ми, унесен.

— И все пак струва ми се, че трябва да съм виждал още някой път онези, между световете

що сноват.

Фелуриан сви рамене.

— повечето фае са народ хитър и неуловим и изчезват през комина яко дим. сред вас те

ходят, облечени в шаед, и крачат преспокойно тъй навред. рокли на кралици ние шием —

Фелуриан ми хвърли прям поглед — и знаем доста, за да се укрием. — Тя отново хвана

ръката ми. — много от онез от тъмната порода ви преследват, водени от своята природа.

какво им пречи то при вас да дойдат, пресичайки на лунна светлина? желязо, огън, бряст и

ясен, медни ножове, а също и огледало. сърцатите жени на фермерите, които знаят

правилата на играта, оставят хляб, за да се спасят от бедата. но най-лошото от всичко е това,

че моят народ страхува се от силата, оставена от нас, когато стъпваме на смъртната земя.

— Май нашият род създава повече неприятности, отколкото си заслужава — признах аз и

се усмихнах.

Фелуриан протегна ръка и докосна с пръст устните ми.

— може да се смееш, докато луната е пълна, но знай, че тя има си и страна тъмна. — Тя

се завъртя, увиснала на ръката ми, и аз направих бавна спирала. — умният смъртен се бои от

нощта, в която няма нежна лунна светлина. — Задърпа ръката ми към гърдите си и започна

да ме тегли през водата, докато се въртеше. — всяка твоя стъпка в нощ такава тъмната луна

може да събуди от нейната забрава и незабелязано да те издърпа в царството на фае — тя

спря и ме погледна зловещо, — където моят бухал ще трябва да остане.

Фелуриан отстъпи крачка назад във водата, като продължаваше да ме дърпа.

— а на място непознато като това какво друго смъртният да направи, освен да се удави?

Направих още една крачка към нея и изведнъж дъното под краката ми изчезна. Ръката на

Фелуриан вече не стискаше моята и черната вода се затвори над главата ми. Заслепен и

давещ се, аз започнах отчаяно да размахвам ръце, опитвайки се да намеря пътя към

повърхността.

След един дълъг и ужасяващ миг ръцете на Фелуриан ме хванаха и ме издърпаха нагоре,

сякаш тежах не повече от малко коте. Тя ме доближи до лицето си. Черните ѝ очи бяха

неумолими и блестящи.

Когато заговори, гласът ѝ беше ясен:

— нека умът ти нивга не забравя — мъдрецът от безлунна нощ се ужасява.

103.

Уроци

Времето минаваше. Фелуриан ме отведе в Дневната страна, в част от гората, която беше

дори по-древна и внушителна от онази, която заобикаляше сумрачната ѝ поляна. Там се

изкатерихме по дървета, които бяха високи и широки като планини. От най-високите клони