Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Тя ме погледна в очите дълго и замислено, след това се обърна и си тръгна, като ми

махна да я последвам.

111.

Лъжец и крадец

Двамата с Шехин се върнахме до групата каменни сгради, за да открием, че отвън стои

Темпи и нервно пристъпва от крак на крак. Това затвърди прозренията ми. Той не беше

изпратил Шехин да ме изпита. Тя сама ме беше открила.

Когато се доближихме достатъчно, Темпи хвана с дясната ръка меча си с острието

надолу. Лявата му ръка направи жест за дълбоко уважение .

— Шехин — започна той, — аз…

Жената му направи знак да я последва и влезе в ниската каменна сграда. Тя повика

момчето и му нареди:

— Доведи Карсерет.

Момчето се затича да изпълни поръчката ѝ.

Любопитство. Направих жест към Темпи.

Той не ме погледна. Много сериозно. Внимавай. Това, че беше направил същите жестове

по пътя към Кросон, когато мислеше, че ни очаква засада, не ми подейства особено

успокояващо. Забелязах, че ръцете му леко треперят.

Шехин ни поведе към една отворена врата, където към нас се присъедини жена в червени

наемнически дрехи. Познах тънките белези по веждата и челюстта ѝ. Това беше Карсерет,

наемницата, която бяхме срещнали на път за Северин — онази, която ме беше блъснала.

Шехин направи знак на двамата адемци да влязат вътре, но вдигна ръка, за да ме спре да

не ги последвам.

— Чакай тук. Онова, което Темпи е сторил, не е добро. Ще го изслушам. След това ще

реша какво да правим с теб.

Кимнах и тя затвори вратата след себе си.

* * *

Чаках един час, после два. Напрягах слуха си, но не можех да чуя нищо от другата страна

на вратата. Няколко души минаха покрай мен в коридора — двама бяха облечени в червени

наемнически дрехи, а един носеше обикновено домашно облекло. Всички те хвърлиха поглед

към косата ми, макар никой да не ме зяпаше.

Вместо да се усмихна и да им кимна, както е прието да се изразява приятелско

отношение между варварите, аз запазих лицето си безизразно, отвърнах на кратките им

жестове за поздрав и избягвах да ги гледам в очите.

Известно време след като бе отминал и третият час, вратата се отвори и Шехин ми махна

да вляза вътре.

Стаята беше добре осветена, със стени от дялан камък. Беше колкото голяма спалня в

странноприемница, но изглеждаше дори по-просторна поради липсата на каквито и да е по-

масивни мебели. Близо до една от стените имаше малка желязна печка, която излъчваше

мека топлина, и четири стола, разположени един срещу друг в груб кръг. На три от тях

седяха Темпи, Шехин и Карсерет. Шехин ми направи знак и аз седнах на четвъртия.

— Колко си убил? — попита Шехин.

Тонът ѝ беше различен от преди — властен и недопускащ възражения. Беше същият,

който използваше Темпи по време на разговорите ни за летхани.

— Много — без колебание отвърнах аз.

Понякога може и да съм глупав, но схващам, когато ме изпитват.

— Колко много са „много“? — Това не беше молба да изясня думите си, а нов въпрос.

— Когато убиеш човек, и един е много.

Тя леко кимна.

— Убивал ли си хора не според летхани?

— Може би.

— Защо не отговаряш с „да“ или „не“?

— Защото невинаги разбирам летхани.

— И защо е така?

— Защото летхани невинаги е ясно.

— Какво прави летхани ясно?

Поколебах се, макар да знаех, че това не е правилният отговор:

— Думите на учителя.

— Може ли някой да учи на летхани?

Започнах да правя жеста за несигурност , след това си спомних, че не беше прието да се

разговаря с жестове.

— Може би — отвърнах аз. — Аз не мога.

Темпи се размърда леко на стола си. Нещата не вървяха добре. Тъй като не знаех какво

друго да направя, си поех дълбоко дъх и полека отпуснах съзнанието си във „въртящия се

лист“.

— Кой познава летхани? — попита Шехин.

— Носеният от вятъра лист — отвърнах аз, макар, честно казано, да не знаех какво точно

имам предвид с това.

— Откъде идва летхани?

— От същото място, от което идва и смехът.

Шехин леко се поколеба и след това попита:

— Какво е да следваш летхани?

— Какво е да следваш луната?

Времето, прекарано с Темпи, ме беше научило да различавам различните видове паузи,

които могат да бъдат използвани за прекъсване на разговора. Адемският език изразява с

мълчание не по-малко неща отколкото с думи. Има многозначителна пауза, учтива пауза,

пауза на объркване. Има пауза, която намеква за много неща, извинителна пауза, пауза,

която се използва за подчертаване…

Тази пауза беше внезапна празнота в разговора. Почувствах, че бях казал или нещо много

умно, или нещо много глупаво.

Шехин се размърда на стола си и официалният ѝ вид изчезна. Имах усещането, че

продължаваме нататък, и позволих на съзнанието си да излезе от „въртящия се лист“.

Шехин се обърна и погледна Карсерет.

— Какво ще кажеш?

Наемницата през цялото време стоеше неподвижна и безизразна като статуя.

— Ще кажа същото, което казах и преди. Темпи нетинад всички нас. Той трябва да бъде

отрязан. Затова имаме закони. Да не зачетеш някой закон, е все едно да го заличиш.

— Да следваш сляпо закона, означава да бъдеш негов роб — бързо отвърна Темпи.

Шехин направи жест за остро мъмрене и Темпи смутено се изчерви.

— Що се касае до този — Карсерет ме посочи. Отхвърляне. — Той не е адемре. В най-

добрия случай е глупак, а в най-лошия — лъжец и крадец.

— А онова, което каза днес? — попита Шехин.

— И куче може да излае три пъти, без да може да брои.

— Като говори, когато не беше твой ред, се отказа от правото си да говориш, когато

дойде редът ти — обърна се Шехин към Темпи.

Той се изчерви отново, устните му пребледняха и с мъка запази хладнокръвие.

Шехин си пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна.

— Кетан и летхани са онова, което ни прави адемре — подхвана тя. — Няма начин един

варварин да познава кетан. — Темпи и Карсерет се размърдаха, но тя вдигна ръка. —

Същевременно премахването на някой, който познава летхани, не е правилно. Летхани не

може да се самоунищожи.

Тя изрече думата „премахване“ съвсем непринудено. Надявах се, че греша по отношение

на истинското ѝ значение в света на адемците.

— Някои ще кажат: „Този е научил достатъчно. Не го учете на летхани, защото онзи,

който познава летхани, може да се справи с всичко“ — продължи Шехин и погледна строго

Карсерет. — Но аз няма да съм между тях. Мисля, че светът би бил по-добър, ако в него има

повече летхани. Защото, макар то да дава сила, в същото време носи и мъдрост при

прилагането на тази сила.

Настъпи дълго мълчание. Стомахът ми се сви на възел, докато външно се стараех да