Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

изглеждам спокоен.

— Мисля — най-сетне заяви Шехин, — че е възможно Темпи да не е направил грешка.

Тези думи бяха далеч от истинска подкрепа, но от внезапната скованост в гърба на

Карсерет и бавната въздишка на облекчение на Темпи предположих, че това се бяхме

надявали да чуем.

— Ще го дам на Вашет — добави Шехин.

Темпи застина. Карсерет направи жест на одобрение, широк като усмивката на безумец.

— Ще го дадеш на Чука? — Гласът на Темпи беше напрегнат.

Ръката му бързо потрепна. Уважение. Отрицание. Уважение.

Шехин се изправи, давайки да се разбере, че разговорът е приключен.

— Кой може да свърши по-добре тази работа? Чука ще покаже дали той е желязо, което

си заслужава да бъде ковано.

След тези думи Шехин дръпна Темпи настрани и проведе кратък разговор с него. Ръцете

ѝ леко докосваха неговите. Гласът ѝ беше твърде тих дори и за моя остър слух на

подслушвач.

Стоях възпитано, изправен до своя стол. Изглежда, че Темпи вече напълно се беше

отказал да се съпротивлява и сега жестовете му изразяваха само ту съгласие , ту уважение .

Карсерет също стоеше встрани от тях и ме гледаше втренчено. Изражението ѝ беше

спокойно, но в очите ѝ се четеше гняв. Тя направи няколко кратки жеста, така че другите да

не я виждат. Единственият, който успях да разбера, бе отвращение , но можех да се досетя за

смисъла и на останалите.

Аз ѝ отвърнах с жест, който не беше адемски. Но по начина, но който тя присви очи,

заподозрях, че е успяла да схване доста добре онова, което исках да кажа.

Чу се острият звук на камбана, която удари три пъти. Миг по-късно Темпи целуна ръцете

на Шехин, челото ѝ и устните. След това се обърна и ми даде знак да го последвам.

Двамата отидохме в голямо помещение с нисък таван, пълно с хора и с мирис на храна.

Беше нещо като столова с дълги маси и тъмни дървени пейки, изгладени от дълга употреба.

Последвах Темпи и започнах да си слагам храна в широка дървена чиния. Едва тогава

осъзнах, че съм неистово гладен. Въпреки очакванията ми столовата изобщо не приличаше

на онази в Университета. Първо, беше по-тиха, а и храната беше далеч по-вкусна. Имаше

прясно мляко, крехко месо без тлъстини, за което заподозрях, че е от коза. Имаше твърдо

сирене с остър вкус, друго, което беше меко като крем, и два вида хляб, още топъл от

фурната. Имаше и ябълки и ягоди в изобилие. На всички маси бяха сложени отворени кутии

със сол и всеки можеше да си вземе от тях колкото иска.

Беше странно да съм в стая, пълна с адемци, които разговарят помежду си. Говореха

толкова тихо, че не различавах никакви думи, но виждах движенията на ръцете им. Разбирах

само един жест от десет. Въпреки това беше особено да наблюдавам всички тези проблясъци

на емоции около мен. Веселост. Гняв. Смущение. Отрицание.

Отвращение. Зачудих се каква ли част от него бе насочено към мен, варварина сред тях.

Видях повече жени, отколкото очаквах, и повече малки деца. Имаше само неколцина от

познатите ми наемници в кървавочервени дрехи, а повечето хора носеха обикновеното сиво

облекло, което бях забелязал по време на разходката с Шехин. Зърнах една бяла риза и с

изненада установих, че и самата Шехин се храни рамо до рамо с всички нас.

Никой не ме зяпаше открито, но ме поглеждаха. Вниманието им беше насочено към

косата ми, което беше разбираемо. В стаята имаше петдесетина глави с жълтеникавочервена

коса — някои бяха по-тъмни, някои по-светли, а трети бяха посивели от годините. Аз

изпъквах като единствената запалена свещ в тъмна стая.

Опитах се да заговоря Темпи, но той нямаше желание за това и беше съсредоточил

вниманието си върху храната. Беше сложил много по-малко неща в чинията си от мен и

изяде само част от онова, което беше взел.

Тъй като не говорехме, бързо приключих с храната. Когато чинията ми беше празна,

Темпи спря да се преструва, че яде, и ме поведе вън от помещението. Докато излизахме,

усетих, че десетки погледи са насочени към гърба ми.

Той ме отведе надолу по поредица от тунели, докато накрая не стигнахме до една врата.

Отвори я и зад нея се оказа малка стая с прозорец и легло. Вътре бяха лютнята ми и пътната

торба. Меча ми го нямаше.

— Ще имаш нов учител — най-сетне каза Темпи. — Постарай се. Бъди цивилизован. От

учителя ти ще зависи много. Съжаление. Няма да ме виждаш.

Очевидно беше обезпокоен, но не се сетих за нищо, което бих могъл да кажа, за да го

успокоя. Вместо това го прегърнах утешително, за което той, изглежда, ми бе благодарен.

След това се обърна и си тръгна, без да каже нито дума повече.

Останал сам в стаята, аз се съблякох и легнах в леглото. Може би очаквате, че ще кажа, че

цяла нощ съм се въртял и мятал, разтревожен от онова, което ме очаква. Но простата истина

беше, че бях изтощен и заспах като бебе на гръдта на майка си.

112.

Чука

Седях в малък парк, който се състоеше само от две гладки каменни пейки, няколко

дървета и пътека, минаваща през високата трева. Човек можеше да го пресече от единия до

другия край за минута. От двете му страни се издигаха отвесни скали и го предпазваха от

вятъра. Имайте предвид обаче, че не спираха вятъра напълно. Изглежда, че в цял Хаерт

нямаше място, което да е напълно защитено от вятъра.

Докато Вашет се приближаваше, първото нещо, което забелязах, бе, че не носи меча си на

хълбока. Вместо това той бе преметнат през рамото ѝ, точно както аз носех своята лютня. Тя

се движеше с най-неуловимата, но твърда увереност, която някога бях виждал, сякаш знаеше,

че има право да върви наперено, но просто не си прави труда да се занимава с това.

Имаше същото средно телосложение, което вече бях свикнал да очаквам от адемците,

заедно със светлия като сметана цвят на лицето и сивите очи. Косата ѝ беше един нюанс по-

светла от тази на Темпи и тя я носеше вързана на опашка. Когато се приближи, забелязах, че

някога носът ѝ е бил чупен и макар да не беше изкривен, изглеждаше странно неподходящ за

иначе деликатното ѝ лице.

Тя ми се усмихна с широка усмивка, която разкри белите ѝ зъби.

— И така — каза на безупречен атурански, — сега си мой.

— Говориш атурански — глуповато отбелязах аз.

— Повечето от нас говорят — отвърна тя.

Около устата и очите ѝ имаше няколко бръчки, затова предположих, че е може би десет

години по-възрастна от мен.

— Трудно е човек да се оправя по света, ако не знае добре езика. Трудно се върши работа.

Опомних се твърде късно. Официален. Уважение.

— Правилно ли е да предположа, че ти си Вашет?

Устните ѝ отново се разтегнаха в усмивка. Тя повтори горе-долу моите движения,