Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

можеха да ме накарат да се откажа. Мислех си, че е честно да знаеш това. — Вдигнах тежкия

дървен меч от пейката. — Не може да ме стресне заплаха, че ще ми бъде причинена болка.

Няма да изоставя Темпи след доверието, което ми е оказал. Има някои неща, които искам да

науча, и тук е единственото място, където мога да го направя. — Подадох ѝ твърдото тъмно

парче дърво. — Ако искаш да ме накараш да си тръгна, ще трябва да ми причиниш нещо по-

лошо от удари с пръчка.

Отстъпих крачка назад и отпуснах ръце край тялото си. Затворих очи.

113.

Език на варварин

Иска ми се да мога да кажа, че очите ми останаха затворени, но това няма да е истина.

Чух скърцането на пръстта под подметките на ботушите на Вашет и не можах да се сдържа

да не ги отворя.

Не надничах. Така само щях да изглеждам детински. Просто отворих очи и я погледнах.

Тя отвърна на погледа ми и ме гледа в очите по-продължително, отколкото Темпи би го

направил за няколко дни. Светлосивите ѝ очи бяха неумолими върху нежното ѝ лице.

Счупеният ѝ нос вече не изглеждаше не на място. Той беше като мрачно предупреждение

към света.

Вятърът свиреше помежду ни и космите върху голите ми ръце бяха настръхнали.

Вашет въздъхна примирено, след което подхвърли дървения меч, за да го хване откъм

дръжката. Тя го претегли замислено и с двете ръце, за да усети тежестта му. Сетне го вдигна

над рамото си и замахна да ме удари.

Само дето не го направи.

— Добре! — отчаяно възкликна тя и вдигна ръце. — Ти, малък негоднико! Лайна и лук!

Облечи си ризата. Като те гледам, ми става студено.

Отпуснах се и седнах на пейката.

— Слава богу! — отдъхнах си аз.

Започнах да си обличам ризата, но ми беше трудно, защото ръцете ми трепереха и

причината не беше в студа.

Вашет видя това.

— Знаех си! — победоносно извика тя и насочи пръст към мен. — Изглеждаш така,

сякаш ще те бесят. Знаех си, че си готов да побегнеш като заек! — Ядосано тропна с крак. —

Знаех си, че трябваше да замахна към теб!

— Радвам се, че не го направи — признах аз.

Успях да облека ризата си, но осъзнах, че е наопаки. Реших да я оставя така, вместо

отново да я сваля през парещия си гръб.

— Какво ме издаде? — попита тя.

— Нищо — отвърнах аз, — беше майсторско изпълнение.

— Тогава откъде знаеше, че няма да ти разцепя черепа?

— Бях премислил нещата — отвърнах аз. — Ако Шехин наистина искаше да ме прогони,

тя просто можеше да ми каже да си събера нещата и да се махна. Ако ме искаше мъртъв,

можеше и това да направи. — Изтрих потните си ръце в панталоните. — Това означава, че

ти наистина си определена за моя учителка. Така че имаше само три разумни възможности.

— Вдигнах пръст. — Това е бил някакъв ритуал на посвещаване. — Вдигнах втори пръст. —

Изпитание на моята непоколебимост…

— Или пък наистина съм се опитвала да те прогоня — довърши Вашет и седна на

пейката срещу мен. — Ами ако ти бях казала истината и те пребиех жестоко?

Свих рамене.

— Поне щях да разбера дали е така. Но ми се стори малко вероятно Шехин да избере

такъв човек. Ако искаше да бъда пребит, можеше да остави Карсерет да го направи. —

Вдигнах глава. — Любопитно ми е какво беше всъщност? Посвещаване или изпитание на

моята решимост? Всеки ли минава през това?

Тя поклати глава.

— Изпитание на решимостта ти. Трябваше да те проверя. Нямах намерение да си губя

времето да уча страхливец или някой, който се плаши от едно-две пошляпвания. Освен това

трябваше да знам дали наистина си решил да се посветиш на обучението.

— Това ми се стори най-вероятното — кимнах аз. — Реших да си спестя няколко дни

удари с пръчка и да ускоря нещата.

Вашет ме изгледа продължително и на лицето ѝ се изписа искрено любопитство.

— Трябва да призная, че досега никога не съм имала ученик, който сам да предложи да

бъде жестоко пребит, за да докаже, че заслужава да му отделя от времето си.

— Това не е нищо — безгрижно я уверих аз. — Веднъж скочих от един покрив.

Прекарахме цял час в разговори за незначителни неща, позволявайки напрежението

помежду ни бавно да се разсее. Тя ме попита каква точно е била причината, за да ме бият с

камшик, и аз ѝ разказах историята в общи линии, доволен, че имам възможност да обясня

какво се е случило. Не исках да ме мисли за престъпник.

След това Вашет разгледа белезите ми по-отблизо.

— Онзи, който се е погрижил за теб, със сигурност е знаел какво прави — отбеляза тя с

възхищение. — Много добра работа. По-добра от всичко, което съм виждала досега.

— Ще предам похвалите ти — казах аз.

Ръката ѝ внимателно докосна ръба на парещата резка по цялата дължина на гърба ми.

— Между другото, съжалявам за това.

— Трябва да ти призная, че ме боли повече от ударите с камшик.

— До ден-два ще е изчезнало — увери ме тя. — Което не означава, че тази нощ няма да

ти се наложи да лежиш по корем.

Тя ми помогна да си облека ризата и след това се премести на другата пейка с лице към

мен.

Поколебах се, преди да кажа:

— Не се обиждай, Вашет, но изглеждаш различна от другите адемци, които съм виждал.

Имай предвид, че не съм срещал много.

— Просто ти липсва познатият език на тялото — рече тя.

— Това е вярно — съгласих се аз, — но ти изглеждаш… по-изразителна от другите

адемци, които съм виждал. — Посочих лицето си.

— Там, от където идвам, израстваме, изучавайки вашия език. Освен това прекарах четири

години като лична охрана на един поет от Малките кралства, който се оказа и крал.

Вероятно говоря атурански по-добре от всеки друг в Хаерт, включително и от теб.

— Не си ли израснала тук? — попитах аз, без да обръщам внимание на последните ѝ

думи.

Тя поклати глава.

— Аз съм от Феант — един град далеч на север. Ние сме по̀… космополитни. В Хаерт

има само едно училище и всички имат много здрава връзка с него. А и пътят на дървото меч

е един от древните пътища. Той е доста строг. Аз самата израснах, следвайки пътя на

радостта.

— Има ли и други училища?

— Това е едно от многото училища, които следват Латантха — пътя на дървото меч. То е

едно от най-старите, след тези на Аете и Аратан. Има и други пътища, може би още три

дузини. Но някои от тях са много малки, със само едно или две училища, в които се изучава

техният кетан.

— Затова ли твоят меч е различен? — попитах аз. — Защото си го донесла от друго

училище?

— Какво знаеш за меча ми? — Вашет ме погледна с присвити очи.

— Извади го, за да окастриш върбовата клонка — отвърнах аз. — Мечът на Темпи беше

добре изработен, ала твоят е различен. Дръжката е износена, но острието изглежда ново.