Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

и не помагаше особено на самочувствието ми, след като през последния час многократно ме

бе хвърляла на земята, бе ме принуждавала да се предавам и доста здраво ме бе уцелвала

безброй пъти с юмрук и с крак, макар че милостиво не довеждаше ударите си докрай.

А веднъж с лекота беше минала зад мен, смеейки се, и ме беше пернала доста силно по

задника, сякаш съм развратен пияница в кръчма, а тя е сервитьорка с разгърден корсаж.

— Но защо? — попитах аз. — С каква цел ме учиш? Ако Темпи е сгрешил, като ме е

обучавал, защо продължаваш да ме учиш на още неща?

Вашет кимна одобрително.

— Чудех се колко ли време ще ти е нужно, за да ми зададеш този въпрос — рече тя. —

Това трябваше да е един от първите ти въпроси.

— Беше ми казано, че задавам твърде много въпроси — оправдах се аз. — Опитвах се да

бъда малко по-предпазлив.

Тя се приведе напред, както седеше, и видът ѝ внезапно стана делови.

— Знаеш неща, които не би трябвало да знаеш. Шехин няма против това, че знаеш за

летхани, макар другите да не мислят така. Но по отношение на кетан си има правило. Той не

е за варвари. Той е само за адемците, и то само за онези от тях, които следват пътя на

дървото меч. Шехин разсъждава по следния начин. Ако си част от училището, значи си част

от Адемре. Ако си част от Адемре, значи вече не си варварин. А ако не си варварин, то

тогава няма да е грешно да знаеш тези неща.

В това имаше някаква заплетена логика.

— Това също така означава, че Темпи не е сгрешил, като ме е учил.

— Точно така — потвърди тя. — Вместо да е донесъл у дома кутре, което никой не иска,

би изглеждало така, че е върнал в кошарата изгубено агне.

— Трябва ли непременно да съм агне или кутре? — въздъхнах аз. — Това е недостойно.

— Биеш се, както се бие кутре — отвърна тя. — Нетърпеливо и тромаво.

— Но не съм ли вече част от училището? — попитах аз. — Нали в края на краищата ме

учиш.

— Спиш в училището и ядеш храната ни, но това не те прави ученик — поклати глава

Вашет. — Много деца учат кетан с надеждата да влязат в училището и някой ден да носят

червено. Те живеят и учат с нас. Те са в училището, но не са част от него, ако разбираш

какво искам да кажа.

— Вижда ми се странно, че толкова много от тях искат да станат наемници — възможно

най-меко казах аз.

— И ти самият ми изглеждаш доста нетърпелив да станеш такъв — заяви тя с режеща

нотка в гласа.

— Нетърпелив съм да се уча — поясних аз, — а не да живея живота си като наемник. Без

да искам да те обидя.

— Твоят език е този, който ти пречи. — Вашет размърда схванатия си врат. — В земите

на варварите наемниците са най-ниското стъпало на обществото. Независимо колко глупав

или безполезен е един мъж, той може да носи сопа и да печели по половин пени на ден, като

охранява някой керван. Права ли съм?

— Този начин на живот привлича по-сурови хора — казах аз.

— Ние не сме такива наемници. Плащат ни, но сами избираме кои работи да поемем. —

Тя направи пауза. — Ако се биеш, за да си напълниш кесията, си наемник. Как те наричат,

ако се биеш, защото това е твоят дълг към страната ти?

— Войник.

— А ако се биеш за закона?

— Пристав или съдебен изпълнител.

— Ако се биеш за репутацията си?

Малко се замислих, преди да отговоря на този въпрос.

— Може би дуелист?

— А ако се биеш за доброто на останалите?

— Амир — отвърнах аз, без да се замислям.

Вашет вдигна глава към мен.

— Интересен избор — отбеляза тя и вдигна гордо ръка, за да ми покаже червения си

ръкав. — На нас, адемците, ни плащат, за да пазим, да преследваме и да защитаваме. И ние

се бием за летхани, с помощта на летхани и в летхани — всичко това заедно. Адемската дума

за онзи, който носи червено, е „сетхан“. — Тя вдигна поглед към мен. — И това е нещо, с

което много се гордеем.

— Значи да станеш наемник е доста високо положение в обществената стълбица на

адемците — заключих аз.

Тя кимна.

— Но варварите не знаят тази дума и нямаше да я разберат дори да я знаеха. Така че

„наемник“ би трябвало да е достатъчно.

Вашет откъсна два дълги стръка трева от земята и започна да ги усуква заедно във въже.

— Затова на Шехин не ѝ е било лесно да вземе решение. Тя трябва да балансира между

онова, което е правилно, и онова, което е най-добро за нейното училище. Като през цялото

време трябва да взима под внимание и онова, което е добро за пътя на дървото меч. Вместо

да се спре на прибързано решение, тя играе по-търпелива игра. Лично аз мисля, че се надява

проблемът да се реши от само себе си.

— Как ще се реши от само себе си? — попитах аз.

— Можеше да избягаш — простичко отвърна тя. — Мнозина очакваха, че ще го

направиш. Ако аз бях решила, че не ставаш за обучаване, това също щеше да ѝ помогне да си

измие ръцете. Или пък можеш да умреш по време на тренировките или да се осакатиш.

Втренчих поглед в нея.

— Стават нещастни случаи — сви рамене тя, — не много често, но понякога. Ако

Карсерет беше твоята учителка…

Направих гримаса.

— Тогава как някой става официално член на училището? Има ли някакъв изпит?

Вашет поклати глава.

— Първо някой трябва да се застъпи за теб и да каже, че си достоен да се присъединиш

към училището.

— Темпи? — попитах аз.

— Някой човек с положение — поясни тя.

— Значи това си ти — бавно казах аз.

Тя се ухили и потупа чупения си нос, след което насочи пръст към мен.

— Успя да отгатнеш от два пъти. Ако някога напреднеш дотолкова, че да не се срамувам

от теб, ще се застъпя за теб и ти ще можеш да се явиш на изпита.

Продължи да усуква стръковете трева и ръцете ѝ оформяха непрекъсната и сложна

плетка. Никога преди не бях виждал адемец да си играе с нещо по този начин, докато

приказва. Разбира се, не би могъл да го прави, защото имаше нужда от една свободна ръка, за

да разговаря.

— Ако минеш този изпит, вече няма да си варварин. Темпи ще бъде оправдан и всички

ще се приберат щастливо у дома. С изключение на онези, които нямат дом, разбира се.

— А ако не премина този изпит? — попитах аз. — Или ако решиш, че не съм достоен да

се явя на него?

— Тогава нещата ще се усложнят. — Тя се изправи. — Хайде, Шехин иска да разговаря с

теб днес. Няма да е възпитано, ако закъснеем.

* * *

Вашет ме поведе обратно към купчината ниски каменни сгради. Когато за пръв път ги

бях видял, бях предположил, че това е самият град. Сега знаех, че това всъщност е

училището. Групата от сгради беше като миниатюрен Университет, само дето ги нямаше

режимът и графикът, с които бях свикнал.

Нямаше и официална система от звания. Онези, които бяха с червени дрехи, бяха на