Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

почит и очевидно началникът беше Шехин. Като изключим това, имах съвсем бегла

представа за обществената йерархия. Очевидно Темпи се намираше на доста ниско ниво и не

беше особено уважаван. От друга страна, Вашет беше с доста високо положение и много

уважавана.

Когато пристигнахме за срещата, сварихме Шехин да изпълнява кетан. Наблюдавах я

мълчаливо, докато тя се движеше със скоростта на мед, който се разтича върху маса.

Колкото по-бавно се правят движенията на кетан, толкова по-трудни стават те, но тя ги

изпълняваше безупречно.

Беше ѝ нужен половин час, за да приключи, след което отвори прозореца. Полъхът на

вятъра донесе сладката миризма на лятна трева и шума на листата.

Шехин седна. Тя не се беше задъхала, макар челото ѝ да бе лъскаво от пот.

— Темпи каза ли ти за деветдесет и деветте разказа? — попита без предисловие тя. — За

Аете и началото на Адем?

Поклатих глава.

— Добре — каза Шехин. — Не е негова работа да го прави, а и не може да го стори както

трябва. — Тя погледна Вашет. — Как напредва с езика?

— Бързо, както обикновено е с тези неща — отвърна тя. Все пак.

— Много добре — заяви Шехин и премина на ясен атурански с лек акцент. — Ще ти я

разкажа по този начин, за да ме прекъсваш по-малко и за да не се получат недоразумения.

Постарах се да изобразя възможно най-добре жеста на почтителна благодарност .

— Това е история отпреди много години — тържествено започна Шехин. — Преди

появата на това училище, преди пътя на дървото меч. Преди още някой адемец да е познавал

летхани. Това е историята за началото на тези неща. Първото адемско училище не било

училище, в което да се изучава умението да се върти мечът. Учудващо, то било създадено от

мъж на име Аете, който искал да овладее изкуството да борави с лъка и стрелата. — Шехин

направи пауза в разказа си, за да обясни. — Трябва да знаеш, че в онези времена лъкът бил

широко използван. Умението да си служиш добре с него било високо ценено. Народът ни се

състоял от овчари и често сме били нападани от враговете си. Лъкът бил най-доброто

оръжие за защита, което сме имали. — Тя се облегна на стола си и продължи: — Аете нямал

намерение да създава училище. В онези дни нямало училища. Той просто искал да подобри

способностите си. Вложил цялата си воля в това, докато не станал толкова добър, че можел

да уцели ябълка върху дърво от трийсет метра разстояние. Продължил упорито да се

упражнява, докато накрая можел да предвиди промените във вятъра, а веднъж след като

овладял и това, вече не пропускал целта. Мълвата за неговия талант се разнесла и при него

започнали да идват хора. Между тях била и млада жена на име Рете. В началото Аете се

усъмнил, че тя има достатъчно сила, за да опъне лъка. Но Рете скоро се превърнала в най-

добрата му ученичка. Както казах, това се случило преди много години и на много

километри разстояние от мястото, където седим в момента. В онези дни адемците нямали

летхани, което да ги напътства, и времената били трудни и кървави. По това време не било

рядкост някой адемец да убие друг от гордост, заради спор или за да докаже уменията си.

Тъй като Аете бил най-великият измежду стрелците с лък, мнозина го предизвиквали. Но

човешкото тяло не било трудна цел за онзи, който можел да уцели парче коприна, носено от

вятъра. Той избивал претендентите с такава лекота, сякаш жънел жито. На дуел вземал само

една стрела със себе си и твърдял, че ако тя не се окаже достатъчна, то той заслужава да бъде

повален. Аете остарял и славата му се разнесла. Той се установил на едно място и създал

първото адемско училище. Минали години и той обучил много адемци да бъдат

смъртоносни като ножове. Станало добре известно, че ако дадеш на учениците на Аете три

стрели и три монети, тримата ти най-големите врагове никога няма да те безпокоят отново.

И така, училището забогатяло и се прославило. Същото се случило и с Аете. Тогава Рете

отишла при него. Рете, най-добрата му ученичка. Рете, която стояла близо до него и била

негова любимка. Тя казала нещо на Аете и двамата били на различно мнение. Скарали се.

След това закрещели толкова силно, че виковете им се чували през дебелите каменни стени

в цялото училище. Накрая Рете предизвикала Аете на дуел. Той приел и се разбрали, че

който спечели, ще управлява училището от този ден насетне. Тъй като той бил

предизвиканият, Аете пръв избрал мястото си. Решил да застане сред горичка от млади,

полюшващи се дръвчета, които му осигурявали укритие. Обикновено не вземал такива

предпазни мерки, но Рете била най-добрата му ученичка и познавала движението на вятъра

също толкова добре, колкото и той самият. Взел със себе си своя лък от рог. Взел също и

една-единствена остра стрела. Тогава Рете избрала място, където да застане. Тя се отправила

към върха на един висок хълм и силуетът ѝ ясно се очертал на фона на празното небе. Не

носела нито лък, нито стрела. И когато стигнала до върха на хълма, спокойно седнала на

земята. Вероятно това било най-странното от всичко, тъй като Аете бил известен с това, че

понякога прострелвал враговете си в крака, вместо да ги убива. Аете видял какво прави

ученичката му и се изпълнил с гняв. Взел единствената си стрела и я запънал в лъка си.

Изопнал тетивата до ухото си. Тетивата, която Рете му била направила, била изработена от

дълги, здрави кичури от собствената ѝ коса. — Шехин ме погледна в очите. Разгневеният

Аете изстрелял своята стрела. Тя ударила Рете като светкавица точно тук. — Тя посочи с два

пръста вътрешната извивка на лявата си гърда. — Рете продължавала да седи със стрела,

стърчаща от гърдите ѝ. Извадила изпод ризата си дълга панделка от бяла коприна.

Откъснала перо от стрелата, потопила го в кръвта си и написала четири стиха. След това

вдигнала панделката нависоко и зачакала вятърът да я задуха първо в едната посока, после в

другата. Сетне я пуснала. Коприната се понесла във въздуха, като се издигала и спускала с

поривите на вятъра. Панделката се извивала, носена от бриза, промъкнала се между

дърветата и накрая се притиснала здраво към гърдите на Аете. На нея пишело:

Аете, близо до сърцето мое.

Без суета е панделката.

Без дълг е вятърът.

Без кръв е победата.

Чух тих звук и когато се огледах, видях, че Вашет тихо плаче. Главата ѝ беше наведена,

сълзите се стичаха по лицето ѝ и капеха върху предницата на ризата ѝ, като образуваха по-

тъмни петна върху червеното.

Шехин продължи:

— Едва след като прочел тези редове, Аете разбрал каква дълбока мъдрост притежава