Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

— Знам, че за вас е трудно да разберете това. Още повече, че никога не си и помислял да

разсъждаваш по различен начин. Предпазливост.

Опитах се да осмисля всички последствия от онова, което ми беше казала.

— Как научавате новините? — попитах аз. — Като няма трупи, които да обикалят от

град на град, как разбирате какво става в останалата част на света?

При този въпрос на лицето ѝ се появи леко самодоволна усмивка и тя махна с ръка към

бруления от вятъра пейзаж наоколо.

— Мислиш ли, че това място много го е грижа как се върти светът? — Тя отпусна ръка.

— Но не е толкова зле, колкото си мислиш. На повечето места тук амбулантните търговци са

добре дошли. Калайджиите още повече. А и самите ние доста пътуваме. Онези, които носят

червено, идват и си отиват и носят новини. — Тя сложи успокоително ръка на рамото ми. —

И понякога, макар и рядко, някой певец или музикант минава оттук. Но те не свирят пред

цял един град наведнъж. Посещават отделно семейство. Дори и тогава свирят, скрити зад

параван, така че да не могат да ги видят. Веднага можеш да познаеш адемските музиканти,

защото, когато пътуват, носят на гърба си своите високи паравани. — Леко присви уста. —

Но дори и на тях не се гледа с добро око. Професията им е смятана за полезна, но не и за

уважавана.

Малко се поотпуснах. Мисълта, че може да съществува място, където музикантите не са

добре дошли, ми се стори напълно погрешна, дори ненормална. Но можех да разбера

съществуването на място със странни обичаи. Приспособяването, така че да се впишеш в

порядките на публиката, беше толкова добре познато за Едема Рух, колкото и смяната на

театралните костюми.

— Така стоят нещата и колкото по-рано приемеш това, толкова по-добре — продължи

Вашет. — Казвам това като жена, която е пътувала много. Прекарах осем години сред

варварите. Дори слушах музика в група от хора — каза гордо тя и предизвикателно вирна

глава. — Веднъж направих дори повече от това.

— Някога пяла ли си пред публика? — попитах аз.

Лицето ѝ се вкамени.

— Не е възпитано да се задава такъв въпрос — сковано отвърна тя. — Така няма да си

създадеш приятели тук.

— Единственото, което имах предвид — побързах да кажа аз, — е, че ако си се опитала

да го направиш, може би си щяла да разбереш, че в това няма нищо срамно. То е голяма

радост за всички.

Вашет ме погледна строго и направи суров жест на отказ и окончателност .

— Квоте, пътувала съм доста и доста съм видяла. Много от адемците са светски хора.

Знаем за музикантите. И за да съм напълно откровена, мнозина от нас тайно и гузно са

очаровани от тях. Подобно на вашите хора, които са очаровани от уменията на модеганските

куртизанки. — Тя ме погледна строго. — Но въпреки това не бих искала дъщеря ми да

доведе един от тях у дома, ако разбираш какво искам да кажа. Нито пък мнението на някого

за Темпи ще се подобри, ако разбере, че той е споделил кетан с такъв като теб. Запази това

за себе си. Трябва да се справиш с достатъчно много неща и без всички в Адемре да знаят, че

на всичкото отгоре си и музикант.

114.

Неговата остра и единствена стрела

Последвах съвета на Вашет. И макар ръцете да ме сърбяха, в онази нощ не извадих

лютнята, за да запълня своето малко кътче от училището с музика. Дори стигнах до там, че

мушнах калъфа под леглото, защото дори само видът му можеше да предизвика слухове.

От няколко дни не правех почти нищо друго, освен да уча при Вашет. Хранех се сам и не

се опитвах да разговарям с никого, тъй като внезапно осъзнах какъв е езикът ми. Карсерет не

се доближаваше до мен, но беше неизменно наблизо и ме наблюдаваше с безизразен и

злобен поглед като на змия.

Възползвах се от превъзходния атурански на Вашет и ѝ задавах хилядите въпроси, които

бяха твърде сложни, за да ги задам на Темпи.

Чаках цели три дни, преди да ѝ поставя въпроса, който ме ядеше отвътре, откакто бях

изкачил предпланините на Стормуол. Лично аз смятах, че съм проявил завидна сдържаност.

— Вашет — попитах аз, — вие имате ли истории за чандрианите?

Тя ме погледна и обикновено изразителното ѝ лице внезапно стана студено.

— И какво общо има това с твоя език на жестовете? — Ръката ѝ премина през няколко

различни вариации на жеста, който показваше неодобрение и упрек .

— Нищо — отвърнах аз.

— Тогава има ли нещо общо с умението ти да се биеш? — попита тя.

— Не — признах аз, — но…

— Сигурно има връзка с кетан? — продължи тя. — Или с летхани? Или може би има

нещо общо с едва доловим нюанс на някое значение в адемския език, което ти е трудно да

схванеш?

— Просто съм любопитен.

Вашет въздъхна.

— Мога ли да те убедя да насочиш любопитството си към по-належащи въпроси? —

попита тя, като звучеше раздразнена. Суров укор.

Бързо се отказах да търся отговора на този въпрос. Тя не само беше моята учителка, но тя

също така беше и единственият ми другар. Последното нещо, което исках, бе да я дразня или

да ѝ създам впечатлението, че не внимавам по време на уроците ѝ.

Като изключим това разочароващо изключение, тя беше истински извор на информация.

Отговаряше на безкрайните ми въпроси бързо и ясно. Вследствие на това имах усещането, че

уменията ми в говоренето и воденето на бой се подобряват с бързи крачки и големи скокове.

Вашет не споделяше ентусиазма ми и не се притесняваше да ми го каже — красноречиво

и убедително, при това на два езика.

* * *

Двамата бяхме в скритата долина, където се намираше дървото меч. Бяхме упражнявали

ръкопашния си бой в продължение на около час и сега седяхме във високата трева и се

опитвахме да си поемем дъх.

По-скоро аз се опитвах да си поема дъх. Вашет изобщо не се беше задъхала. Двубоят с

мен не представляваше нищо за нея и тя не спираше да ми показва колко съм немарлив, като

небрежно преминаваше през защитите ми и ме шляпваше по главата.

— Вашет — започнах аз, когато събрах достатъчно кураж, за да задам въпроса, който ме

тормозеше от известно време, — може ли да ти задам един въпрос, който вероятно е

нахален?

— Предпочитам самонадеяните ученици — каза тя. — Надявах се, че вече сме отминали

етапа, в който се безпокояхме за тези неща.

— Каква е целта на всичко това? — посочих нас двамата.

— Целта на това — тя изимитира жеста ми — е да те научи достатъчно, за да не се биеш

вече като хлапе, което се е напило с виното на майка си.

Днес жълтеникавочервената ѝ коса беше вързана на две къси плитки, които висяха

отстрани на врата ѝ и стигаха до гърба. Това ѝ придаваше странния вид на малко момиченце