Unknown - Матю Райли Летящ старт

— Господин Чейсър! — провикна се отново Сиракюз. — Нарушение на правилата за питстопа! Ти току-що си спечели 15 секунди наказание за тайно промъкване през линията по време на стопа. Петнайсет секунди в състезание от ФЛК са цяла вечност. Отново изгуби!

— Но… — опита се да възрази Джейсън.

Сиракюз го изгледа студено.

— Господин Чейсър, не отказвай да признаваш грешките си. Учи се от тях. Да се бърка, е човешко, но да правиш два пъти една и съща грешка е… меко казано, глупаво.

С това, слава богу, практиката в питстопа завърши.

Беше 7:45.

Вече беше късно. Джейсън, Бъг и Сали бяха изтощени. А им оставаше да си научат уроците за утре.

— Благодаря ви — каза Сиракюз за довиждане. — Ще се видим утре сутринта.

И си тръгна.

— Можеше да каже и «браво» — отбеляза Джейсън.

Сали го потупа по рамото.

— Браво, момче.

— Благодаря.

Джейсън влезе в столовата сам. Бъг и Сали се бяха прибрали в стаите си, за да почиват — по-късно Джейсън щеше да им занесе нещо за ядене.

Пред него крачеха Хорейшо Уонг и Айзая Уошингтън — другите двама питомци на Скот Сиракюз. Нито Уонг, нито Уошингтън не направиха опит да включат Джейсън в разговора.

Уонг се оплакваше.

— Какъв му е проблемът ? Защо трябва да ходя на някакъв си урок по физика ? Нали моят старши механик знае какво става в колата ми. Аз просто искам да ме оставят на мира, за да пилотирам.

— Точно така, мамка му! — съгласи се Уошингтън.

— Закова ме заради нарушение в питстопа! Боже, на всеки се случва! Кога за последен път си видял някой в професионалната лига да бъде наказван за нарушение в питстопа? Никога. Така или иначе, докато караше, Скот Сиракюз не беше толкова велик състезател. Тогава какво го кара сега да си мисли, че е толкова велик учител?

Уонг сниши глас и започна да имитира Сиракюз:

— Да се бърка, е човешко, да се прави два пъти една и съща грешка е глупаво.

Двамата се изкикотиха.

— Можем само да се оплакваме от лошия си късмет — въздъхна Уошингтън. — Защо трябваше да ни се падне даскал от пъкъла?

Влязоха в столовата.

Останалите ученици бяха преполовили вечерята си, защото бяха почнали в седем.

Уошингтън и Уонг бързо напълниха таблите си и седнаха при групичка свои връстници на последните свободни места.

Джейсън се огледа за място.

Много от отборите се хранеха със своите учители — смееха се, усмихваха се и се опознаваха едни други.

Сиракюз дори не беше предложил да вечеря със своите отбори.

На една от масите Джейсън видя Барнаби Бейкър и неговия отбор да се хранят със своя учител — слаб като скелет човек с клюнест нос.

Джейсън веднага го позна — това беше Зороастро, прочутият бивш световен шампион от Русия, един от първите пилоти на летяща кола. Мнозина все още го смятаха за най-точния технически пилот, карал в професионалния шампионат. Той беше почти като машина в своята точност, никога не пропускаше завой и изтощаваше противниците си чрез натиск.

Сега, като треньор, беше толкова добър и не по-малко суетен, че благоволяваше да обучава само два отбора, а не три, както правеха всички останали преподаватели. А Международното училище му угаждаше.

Това подтикна Джейсън да спре поглед на другия млад пилот, седнал до Барнаби и Зороастро.

Беше поразително красив младеж на около осемнайсет. Седеше изправен и горд и оглеждаше столовата, сякаш му принадлежеше. Носеше се изцяло в черно: черен гащеризон, черни състезателни ботуши, черно кепе — може би идеята беше да подхождат на черната му коса и черните му очи.

Пълната му невъзмутимост впечатли Джейсън.

Дори само пълната му самоувереност на фона на останалите пилоти в помещението беше обезпокоителна. Говореше се, че най-добрите пилоти на летящи коли се държат така, сякаш светът им принадлежи: че човек има нужда от един вид нарцистична свръхсамонадеяност и свръхсамоувереност, за да лети по пистата със скорост близка до тази на звука.

Джейсън си отбеляза наум да държи под око това момче в черно.

После се зае отново да търси място за сядане.

Бързият оглед разкри, че има само една възможност — и тя беше странна.

В ъгъла на столовата, сам-самичка, седеше Ериъл Пайпър, красивото момиче, което беше видял на церемонията по откриването.

Джейсън вдигна таблата с храната и се насочи към нея.

Осъзна, че отблизо Ериъл Пайпър е още по-красива. Надяваше се, че няма да забележи леката червенина, която се беше появила по бузите му.

— Здравей — каза той. — Имаш ли нещо против да седна тук?

Ериъл Пайпър вдигна рязко глава, сякаш я беше извадил от бленуване и е изненадана да чуе толкова близо до себе си човешки глас.

— Не, разбира се — отговори тя саркастично. — Стига да не те е страх да хванеш въшки.

— Не мога да хвана въшки само защото седя до теб — отговори Джейсън съвсем сериозно. — Хващаш въшки само когато целуваш момиче… — Млъкна, почервеня като божур и добави бързо: — Не че дойдох с намерението да те целуна.

Ериъл Пайпър сподави кикота си и се вгледа по-внимателно в Джейсън. Беше на седемнайсет, стройна, грациозна и твърде голяма за четиринайсетгодишно момче като него. На Джейсън никога не му се беше искало повече да е с поне три години по-голям.

И тогава тя каза:

— Ти нищо не знаеш за мен, нали?

Джейсън вдигна рамене.

— Не. Само че си ученичка в спортното училище като всички нас. Аз съм Джейсън Чейсър от Холс Крийк, Западна Австралия.

— Ериъл Пайпър, Мобайл, Алабама.

— Защо каза това за въшките? Болна ли си нещо? Затова ли седиш сама?

Ериъл се вторачи в Джейсън и по лицето ѝ започна да се изписва любопитна усмивка.

— Джейсън, в Холс Крийк състезаваш ли се с момичета?

— Да, непрекъснато. Някои са най-ожесточените и гадните… искам да кажа настървени състезателки в района.

— Ясно. А виждал ли си някога състезателка в професионалния шампионат?

Това накара Джейсън да се замисли.

— Не… — отговори той бавно. — Не съм.

Ериъл продължи:

— Това е, защото досега училището за пилоти не приемаше момичета и след като то е прекият път за професионалния шампионат, в него не участват професионални състезателки. Човечеството е странно нещо. Имаме целия този прогрес, всички тези постижения в технологиите, равенство и равни възможности, но някои предразсъдъци отмират трудно. Хората още гледат различно на мъжете и жените в света на спорта.

— Но влизането в училището е организирано много добре — отбеляза Джейсън. — Или те канят, или автоматично си осигуряваш достъп, като спечелиш някой регионален шампионат.

— Да, точно така — кимна Ериъл. — Аз спечелих американския Югоизточен регионален шампионат. След това кандидатствах в Международното пилотско училище. Обаче училището не ме прие. Защото съм момиче.