Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

Спря пред будката за вестници и си купи един. С човека в будката всичко беше наред, защото старецът както винаги се засуети с надежда, че клиентът няма да си попска рестото.

Лоури се опита да пренебрегне случките, конто бе наблюдавал и продължи нататък. Погледна вестника. Не го учуди кой знае колко, чей този също беше празен, но се ядоса на продавача. Върна се с бързи стъпки кьм будката. Друг мъж стоеше пред нея и сн купуваше вестник, но сега и той, и продавачът бяха неподвижни, подпрени на тезгяха. Лоури забеляза, че и този вестник с празни страници. С отвращение захвърли своя на улицата и сн тръгна.

Лоури крачеше безцелно на север, този път скоро щеше да го изведе извън града, жадуваше за уютного спокойствие на потока, в който бе плувал преди много време, за шума на ветреца във върбите край него. Бе срещнал и други странни прояви, които го изумяваха.

хора, животни и птици, които се раздвижваха с миг закъснение. Убеден беше, че това закъснение му се привижда, или пък мозъкът му, преуморен от събитията през последните два дни, просто не отбелязва събитията навреме. Без да се безпокои прекалено, стигна до мястото, където искаше да отдъхне. По едно време се сети, че там сега е разположен завод за целулоза. Но с приближаването си не откри никаква следа от завода, нито димът му мърсеше небето.

Намери мястото край един вир, обичаше да се гмурка тук напук на табелата „Градска вододайна зона. Не замърсявайте“. Опъна се върху хладната трева под топлината на слънцето. Колко доволен беше, че дойде тук, но и колко различен от момчето, мързелувало в това убежище през дългите ваканции. Малко по малко се отпусна в щастлива леност и сънливо си припомняше нещата, които бе мислил и правил като момче. Тогава баща му го караше да изпитва страхопочитание, а сега, точно като баща си, беше професор в „Атуърти“.

Стори му се забавна мисълта, че сега самият той би трябвало да е обект на тогавашното си боязливо възхищение и той надълго и широко си представяше какво би казал на онова момче, лежало по цели часове точно тук, как би му казал, че загадката на света на възрастните не е никаква загадка, а е само несигурен навик да се пази достойнството, може би роден от представите на юношеството, а може би просто оправдание за понамаляла жизненост, или пък удобен щит, с който човек може да отблъсква света от себе си. И всъщност колко ненужно бе да се тревожи това малко момче. Положението да си „пораснал“ бе съпроводено с не по-малко тревоги, и не по-малко безсмислени, от детството.

След малко осъзна, че дочува забързани удари на чук и ръмженето на камиони. Опита се да пренебрегне това звуково нашествие, но то настоятелно увеличаваше силата си и накрая събуди любопитството му. Какво ставаше в околността?

Стана и ияптппшя през върбите, забеляза наполовина издигната стена. Какво ли беше това? Излезе от укрити ето си и стреснато видя двеста или повече работници да носят материали, да забиват пирони, да зидат тухла по тухла с бързина, пятшта ваша дгидтпнитунпгггнятдргргя Заиу дът растеше пред очите му, с д вора, реэе£Воарите, купчините греди, портала и всичко останало! Но какво е това фантастично бързане! Тон приближи още и забеляза как работниците хвърляха по някой поглед към него. Щом го забележеха, хората придобиваха някак объркано изражение. Един техник се разпсува и ги пришпори да работят. И след минута заводът беше готов. Работниците припряно потънаха във вратите му и се върнаха с кутии и пакети с храня, но след мш техникът пак се развика, сякаш правеха нещо лошо, работниците пак бьрзешксм влязоха, разнесоха се гръмките звуци на работещи машини и ревът на изпускана през клапаните паря Чяшутът заработи с гтъгиа сила. Върбите бяха изчезвали. Вчерашното поточе вече беше бетониран водоизточник!

Замаян, Лоури обърна гръб и бързо закрачи обратно към града. Тези събития така го разстроиха, че започна да му прилошава. Как беше възможно появата му така да влияе на ставащото около него?

Когато влезе в града, светът все така го очакваше. Хората стояха вдървено, докато той ги видеше и тогава се задвижваха, точно като кукли на сцена.

У него се зароди попозрение и тон неочаквано тръгна в друга посока. А какво ставаше с всички тези къщи?

Какво ставаше с тях?

Извървя половин квартал, където никога преди не беше идвал и внезапно тръгна по пътеката в р.дин двор.

Точно както очакваше. Тези къщи имаха фасади, но нищо друго зад тях! Бяха фалшиви!

Продължи нататък, някъде хора правеха закъснели опити да довършат фалшивите фасади и да добавят към тях другите фалшиви стени, но работеха объркало и неловко, изглежда появата и присъствието на Лоури караше коленете им да омекват.

А какво ще открие на главната улица? Никога не беше влизал в много от магазините. Чувстваше, че трябва да довърши докрай тази проверка и забърза натам, без да обръща внимание на въздействието, което оказваше върху тези кукли.

Наближаваше главната улица, но малко преди да завие зад ъгъла, достигна го пронизан от ужас глас:

- Джим! Джим! Джим! О Господи! Джим!

Изскочи на улицата и спря потресен. Всичко наоколо беше покрито с привидно мъртви хора. Лежаха върху воланите на колите и в канавките. Облягаха се вцепенено по витрините на магазините. Полицаят-регулировчик се беше отпуснал като парцал върху своя подиум. Два коня лежаха, както бяха впрегнати, а фермерът се беше свлякъл от капрата, долната му челюст висеше като на труп. И през този хаотично нахвърлян килим от кукли тичаше Мери. Беше без шапка, с разрошена коса, очите й широко отворени от непоносим страх.

Той я повика и тя едва не падна от радост. Хълцайки, с протегнати напред ръце тя се хвърли на врата му и зарови в гърдите му обляното си в сълзи лице.

- Джим! - ридаеше тя. - О Господи! Джим!

Той нежно приглади косата й, докато гледаше улицата да се съживява и да се връща към дребната си суета, с която беше свикнал. Полицаят наду свирката си, конете скочиха и дръпнаха напред, фермерът задъв-ка и шло. Купувачи и продавачи купуваха и продаваха, нямаше нищо сбъркано по цялата улица. Но Джим знаеше, че ако погледне назад, хората, които сега го подминаваха, пак ще са спрели отпуснато, защото никой не дърпа конците на марионетките.

Позната фигура бодро крачеше към тях. Томи въртеше в ръката си тънък черен бастун, шапката му се беше капнала назад, на красивото му лице беше застинала обичайната ехидна гримаса. Той ги позна и спря.

- Здравей, Джим! - И после, загрижено: - Случило ли се е нещо с Мери?

- Ти знаеш какво се е случило с Мери, Том Уилямс.

Томи го погледпа неразбиращо.

- Нещо не схващам, старче.

- Не че не би искал - Джим студено се усмихна на сарказма си. - До гуша му дойде от това.