Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

Бащата на Лизет почина няколко години, след като тя напусна Париж. Очевидно бе забравил да промени завещанието си или бе очаквал рано или късно дъщеря му да се върне. Или изобщо не се беше сетил за нея – съвсем естествена възможност, съдейки по това, което Лизет бе разказвала за него. Така или иначе, тя наследи половината от скромното състояние на баща си. Майка º – другата половина. Парите на Лизет обясняваха красивата кухня в иначе запуснатата главна къща. Те обясняваха и защо Аби никога не се притесняваше колко струва храната. Лизет се грижеше за това. За да е щастлива, Лизет се нуждаеше само от покрив над главата си и от някого, на когото да готви – нещо, което Джордж и Аби винаги º осигуряваха.

Лизет повдигна вежди и в очите º блеснаха красноречиви искри: „Казах ти.“

– Нищо подобно. Дошли са да се сбогуват. – Аби се поколеба и добави: – Лизет, ще трябва да ми помогнеш при преместването.

Деликатната челюст на Лизет изпъкна. Тя написа в бележника: „Казах ти, че няма да замина.“

– Но аз заминавам. Ела с мен. Ще вземеш стола.

Тя упорито отказваше да приеме факта, че Аби знае за стола. И винаги се сепваше леко, когато го споменаваше – като дете, заловено да върши пакост.

„Оставам… Върви си. Трябва да сготвя обяд за гостите.“

Аби излезе от кухнята, замислена колко по-лесно щеше да бъде, ако Джак бе дошъл. Сега се налагаше да намери друг начин да накара Лизет – и призраците º – да си тръгнат.

3.

Табелите край магистралата обещаваха пресни плодове, прасковен сайдер и орехи с канела. Минаха край поне шест, всяка с ръкописен надпис и много удивителни. Кейт очакваше с нетърпение следващия знак, обземаше я напрежение, каквото изпит­-

ват само наистина изгубените – започваше от стомаха и се разпростираше към раменете и върховете на пръстите, стиснали волана. След двайсетина километра имаше плодове. Осемнайсет, шестнайсет.

Кейт и Девън започнаха да поздравяват с викове всяка табела – по-възторжени, колкото повече наближаваха.

Дванайсет!

Осем!

Четири!

Най-после като по чудо отбивката се появи и Кейт спря на покрития с чакъл паркинг пред сивата барака. Прах, мушици и трептяща мараня обвиваха мястото като мехур, сякаш всеки момент ще се търкулне към някоя друга крайпътна полянка.

Кейт изключи двигателя на субаруто, колата спря да вибрира и крайниците º натежаха от внезапния покой. Девън изскочи от колата и хукна към малката веранда на бунгалото. Гледката припомни на Кейт как с родителите º кръстосваха пътищата през горещите, лепкави летни дни. Баща º напълваше резервоара с бензин и караше, докато се изпразни наполовина. После потегляха обратно. Обикаляха из Джорджия и намираха мотели с басейни, магистрални магазинчета и стари сергии за плодове.

Кейт беше на тринайсет, когато баща º почина. Пътешествията приключиха. Вече не се отбиваше след училище във видеотеката му, да гледа филм след филм. Майка º се смахна леко, все едно е натиснала бутона за извънредни ситуации – жените от семейството казваха, че става така, когато изгубиш съпруга си. Не излизаше от стаята си месеци наред. В осми клас Кейт се прехранваше с понички, санд­вичи и пуканки. Криеше се, когато добронамерени съседи почукваха на вратата – след първия път, когато ги пусна и се учудиха защо майка º не иска да ги види.

У Кейт още дремеше омраза към скръбта на майка º. Помнеше какво º каза тя в деня, когато с Мат отидоха в кметството да се оженят. „Надявам се да не го изгубиш.“ Прозвуча като прокоба. Макар и не толкова очевидно като майка си, тя също бе натиснала бутона. Би трябвало да се досети, че Девън разбира. Децата винаги знаят кога майките им полудяват – просто не го признават пред никого.

Насекомите огласяха с жуженето си летния следобед. Тя слезе от колата и го усети като туптене, отмерващо пулса на дърветата. Плътният влажен зной, уловен в капана на песъчливата земя и ниските облаци, º се стори чужд, натрапчив и нов.

Качи се на верандата при Девън, отвори вратата и двете влязоха вътре. Вентилаторите бучаха, раздвижваха горещия сладък въздух и не позволяваха на осите да кацат върху кофите с плодове. Четирима клиенти – явно туристи – разговаряха шумно. Кейт бе паркирала до техните коли. Едната беше от Флорида, другата – от Северна Каролина.

Туристите се обърнаха и се втренчиха в Девън – в зелените º каубойски ботуши от миналого-

дишната училищна драматизация на „Хайди“, в крилата на фея, измачкани от дългия престой в колата, и в любимите º очила с рамки на зеброви шарки. Приличаше на експонат от летен панаир. Когато излезе от стаята си, облякла всичко, което Крикет º бе забранила да носи, Кейт се усмихна. После обаче осъзна какво означава това. Преценила, че сега е последният º шанс да облече каквото пожелае, Девън бе облякла всичко. Не вярваше, че майка º ще спечели войната с баба º по този въпрос.

Кейт отвори старата хладилна витрина. Извади кутия пепси за себе си и чиъруайн за Девън. Взе и две от наредените до касата хартиени фунийки с канелени орехи.

– Това ли е всичко? – попита възрастната жена зад тезгяха с малки зелени очички.

– Да… всъщност не – каза Кейт, вадейки парите от джоба си. – Оттук ли е пътят за Съли?

– Да – кимна жената и º подаде рестото. – Съли е на около час на юг, ако продължите по магистралата. Но вие сигурно сте тръгнали към водния парк в града. Дотам се стига по-бързо по междущатското шосе.

Воден парк? Не помнеше в Съли да е имало воден парк.

– Търся място, наречено „Изгубеното езеро“.

Възрастната жена сви рамене.

– Не съм го чувала.

– Може и да го няма вече. Беше нещо като лагер с бунгала под наем.

– А! Сигурно е в старата част на Съли. Магистралата ще ви отведе дотам. Просто продължавайте на юг.

– Благодаря.

Кейт извика Девън, която говореше с туристите, и двете излязоха навън. Застанала до колата, Кейт изпи пепсито и изяде орехите си, а дъщеря º тичаше напред-назад по чакълената алея, та вятърът да изправи крилете º. След пет минути, задъхана и потна, тя дойде при нея, пресуши чиъруайна и си изяде орехите за рекордно време.

Оригна се и майка º се засмя. После се качиха в колата и поеха на юг.

През следващия час Кейт се изнервяше все повече, макар да си повтаряше да се успокои. Това беше просто приключение. Трябваше да покаже на Девън, че е жива, будна и силна. Калейдоскоп от пейзажи профучаваше край тях – ниви, песъчливи борови гори, езерца, заобиколени от кипариси. Последния път, когато пътуваха към „Изгубеното езеро“, майката на Кейт бе нарекла тези земи „Влажния Юг“. Каза го, сякаш става дума за неизследвани и екзотични, непокорни и дори страховити територии, каквито само Аби би избрала.

Обаче сега нямаше и следа от „Изгубеното езеро“. Нямаше никакви бунгала.